– Познай къде прекарах сутринта.
– В леглото с балерина-нимфоманка.
– Де да беше. В централата на Съюза на патриотичните сили.
– Къде, в оная дупка на Рибни ряд?
– Не, бе, това е само за пред хората. Иначе Комаров се е уредил в една чудна виличка до околовръстното. Между другото, ти черпиш. Разреших ти случая.
– Кой от всичките?
– Стареца, дето го намериха в гората край магистралата за Минск. Бил е чистач в централата на СПС, преди да реши да става крадец и да си изпати. Тук са подробностите.
Волски прочете набързо листчето, което Новиков му подаде, и каза:
– Явно нещо им е тръгнало на СПС напоследък.
– Защо?
– Личният секретар на Комаров взел, че се удавил миналия месец.
– Самоубийство?
– Не. Отишъл да поплува и не излязъл повече. Всъщност, излязъл, де. Извадили го миналата седмица малко по-надолу по течението. Имаме страшен патолог. Намерил халка с името му.
– И кога, според тоя страшен патолог, е станала случката?
– Към средата на юли.
Новиков ее замисли. Всъщност май той трябваше да почерпи. В края на краищата предстоеше му да вземе хиляда лири стерлинги от англичанина. А ето че щеше да му даде и малка бонификация. От заведението.
Ню Йорк, Септември 1988
Беше около четирийсетгодишна, мургава, жизнена и красива. Когато се прибра у дома, след като бе взела сина си от училище, той я чакаше във фоайето на блока. Момчето беше весел, игрив малчуган на около осем години.
Смехът залезе от лицето ѝ, когато ѝ се представи като служител на Имиграционната служба. За всеки чужденец-имигрант, дори с изрядни документи, споменаването на тази служба е достатъчно да събуди ако не страх, то поне тревога. Тя нямаше друг избор, освен да го покани.
Когато синът ѝ се отдаде на домашното си на масата в кухнята на малкия ѝ, но безупречно чист апартамент, тя и неканеният ѝ гост седнаха да поговорят в хола.
Беше притеснена и веднага зае отбранителна позиция. Но за разлика от резките и строги служители, които бе срещала преди осем години по време на битката си да бъде приета в САЩ, Монк беше очарователен, имаше обаятелна усмивка и тя започна да се отпуска.
– Нали ни знаете какви сме, госпожице Розина. Документи, документи, все документи. Когато са в ред, шефът е доволен. И после какво? Нищо. Само събират прахоляк в архива. Но ако нещо липсва, началниците направо подивяват. Затова такива дребни риби като мен ходят по къщите да събират данни.
– Какво искате да знаете? – попита тя. – Документите ми са наред. Работя като икономист и преводач. Издържам се. Плащам си данъците. С нищо не тежа на Съединените щати.
– Сигурен съм, мадам. Изобщо не става въпрос за нередност в документите ви. Вие сте гражданин на тази страна, натурализирана сте. Всичко е наред. Просто сте записала малкия Иван под друго име. Защо?
– Дадох му бащиното му име.
– Логично. Вижте, в края на двайсети век сме. Извънбрачните деца не са проблем за нас. Но документите са си документи. Бихте ли ми казали името на бащата, ако обичате? Моля ви.
– Иван Евдокимович Блинов.
Хоп! Името от списъка. Едва ли можеше да има второ такова в цяла Русия.
– Обичахте го много, нали?
Далечен спомен проблясна в очите ѝ.
– Да – прошепна тя.
– Разкажете ми за Иван.
Сред многото си умения, Джейсън Монк имаше невероятната способност да предразполага хората да си говорят с него. В продължение на два часа, докато момчето не излезе от кухнята с изрядно написано домашно по математика, тя му разказа за бащата на своя син.
Беше роден в Ленинград през 1938-а. Баща му бил университетски преподавател по физика, майка му – учителка по математика. Преди войната бащата като по чудо оцелял след поредица сталинистки чистки, но починал по време на блокадата на Ленинград през 1942-ра. Майката, с петгодишния Ваня на ръце, успяла да се измъкне от обсадения град през зимата на 1942-ра с един конвой камиони по заледеното езеро Ладога. Двамата се заселили в малко градче в подножието на Урал, където момчето израснало под всеотдайните грижи на майката, убедена, че синът ѝ един ден ще стане учен като баща си.
На осемнайсет Иван заминал за Москва и кандидатствал в най-престижното висше техническо учебно заведение в СССР – физико-технологичния институт. За негова изненада бил приет. Въпреки бедното потекло, името на бащата, всеотдайността на майката, може би гените и без съмнение личните му усилия в крайна сметка наклонили везните. Зад скромното си име институтът бил ковачница на едни от най-добрите конструктори на ядрено оръжие.