Ян се засмя добродушно.
— Аз също съм такъв. Казват, че търпението идва с възрастта. Макар че човек по-скоро би очаквал обратното.
— Какво работите за господин Дел Карос?
— Върша много неща. Общо взето, съм му помощник. Той е доста възрастен.
— Разбира се.
Над главите им се виждаше огромният купол. Беше ръждясал и неукрасен. Двамата спряха и го загледаха.
— Петдесет метра — каза Ян — от пода до купола.
— Така ли? — учудено попита Ана. — Не знаех. Вие сигурно добре познавате това място.
— Не, прочетох го в брошурата. — Той отново тръгна.
Започваше да й става симпатичен. При всички случаи беше доволна, че Дел Карос има такъв начетен помощник, така онова, което ставаше, й се струваше по-нормално.
Името не й беше дало мира от момента, когато излезе от устата на Емил Розентал и тя се бе напрегнала да си спомни защо. Доколкото знаеше, дядо й не си беше водил дневник, но календарите му бяха големи томове, подвързани с кожа, и в тях той записваше доста информация. Беше намерила дългата редица черни тефтери няколко дни след смъртта му на един рафт в кабинета. Бяха общо петдесет, номерирани и с дати. Канеше се да ги прегледа, но до вчера не й беше останало време. Импулсивно беше взела онзи от 1984 година и веднага откри онова, което търсеше. Шестнадесети юни беше ограден, с отбелязани часове на излитане и пристигане на полета на „Пан Ам“ до Каракас — полет, който дядо й не беше взел, защото се беше разболял. Вместо това баща й беше заминал със собствения си самолет и вероятно се бе срещнал с човека, чието име беше написано отдолу — Роберто дел Карос. Два дни по-късно самолетът на баща й се беше разбил в планините. Името беше същото, но дали и човекът беше същият? Може би просто беше твърде разпространено.
Изкачиха няколко стъпала към южната аркада, част от полукръглия коридор, заобикалящ хора и олтара, откъдето се влизаше в седем параклиса. Ян спря пред един вход в каменната стена отдясно. За разлика от следващите, които имаха декоративни решетки от ковано желязо и се виждаха изцяло от галерията, параклисът „Свети Яков“ беше скрит от погледа. Ана погледна към Ян и й се стори, че долавя нещо предизвикателно в погледа му; отблизо очите му бяха плашещо безизразни. Тя дишаше задъхано, усещаше пулса в гърлото си. Но това беше нелепо, колекционерът просто беше предпазлив.
— Влезте вътре — мило я покани Ян.
Ана пристъпи под арката. Параклисът беше голям колкото малка църква, лишен от украса, с изключение на изящно изписаните прозорци и дялания каменен олтар, четирима светци, поддържащи кръста. На един стол седеше съсухрен старец, облечен в черен шлифер. В скута му лежеше сива шапка. Имаше кръгло лице, чисто бяла коса и воднисти сини очи. Погледът му не се отмести от олтара, дори когато Ана тръгна към него и седна през едно място. Ян беше изчезнал.
— Благодаря, че дойдохте, скъпа моя.
Сега я погледна, един стеснителен поглед, преди да сведе очи.
— Аз ви благодаря. Идеята беше моя.
— Имам предвид, че ви разкарах дотук.
— Няма нищо. Обичам това място.
— Така ли? Доста е странно, но аз също го харесвам. А и има много дискретни местенца.
— Криете ли се от някого?
— О, да. — Той се усмихна дяволито. — От много хора. Това изненадва ли ви?
— Никак. Познавам някои от усложненията в живота на колекционерите.
— Разбира се, вие също сте колекционерка. И търгувате с картини, нали?
Тя ли му го беше казала? Или Розентал? Както и да е, не беше тайна.
— Уви, аматьор и в двете области.
— Но дядо ви беше известен колекционер.
— Познавахте ли го?
— Слабо. Преди много години работехме заедно.
— Ще бъде ли много грубо, ако ви попитам какво?
— Не много. — Той отново сведе поглед, местейки шапката из скута си с дългите си, набръчкани ръце. — Просто работата е много скучна. Особено отдавнашната, пък и вече съм забравил подробностите. Но ако не се лъжа, тук сме, за да говорим за по-нови неща, нали?
Какъв акцент имаше? Усещаше се влиянието на испанския, но имаше и още нещо. Пък и не приличаше на испанец. „Стига си се разсейвала“, смъмри се тя.
— Имах предвид сделка — отвърна Ана. — Обмен на информация. Не искам да звуча като търговец. Бих предпочела това да стане на приятелски начала.
— Не е нужно да се извинявате. Разбрах условията. Трябва да ви обясня защо съм бил готов да платя толкова за вашата икона, а вие ще ми кажете къде, според вас, е най-вероятно да се намира в момента? Предполагам, че въпросите за дядо ви бяха просто за стопяване на леда. Така ли е?