След два етажа отключи двете ключалки и влезе в претъпканата кухня. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че нещо не е наред. Лампите светеха. После чу движение, тихото влачене на крака, изскърцване на дъска. Точно се оглеждаше за някакво оръжие, когато тя го повика.
— Матю.
Ана се появи на вратата на спалнята, изглеждаше точно така, както се чувстваше и той. Косата й беше разрошена, под очите й имаше тъмни сенки, беше измачкана, сякаш беше спала с дрехите. Видя му се изключително красива.
— Как влезе?
— Бени ме пусна.
— Бени?
— Езраки. Не ми казвай, че не познаваш Бени.
Внезапно се сети. Израелският приятел на дядо му, който се занимаваше с проучвания на пазара или нещо подобно. Бивш член на Мосад, ако някой от тях изобщо можеше да се нарече бивш.
— Да, познавам го, но никога не съм му давал ключове.
— Имаше голям набор шперцове и каза, че отваряли осемдесет процента от обикновените ключалки в града.
— Колко успокоително. Защо те доведе тук?
— Забърках се в нещо. — Тя се опита да го каже насмешливо, но гласът й секна. — Той реши, че не бива да се връщам веднага у дома.
Матю бързо се обърна, за да заключи ненужните ключалки, и се обърна точно когато тя се спусна към него и челото й се удари в брадичката му.
— Извинявай.
— Няма нищо.
Той я прегръща няколко минути, притиснал я здраво, забил пръсти в ребрата й. Бе странно да изпитваш такова успокоение и да можеш да дариш такова успокоение, когато си толкова разстроен. Не бе очаквал, че някога ще я прегърне пак. Умът му беше препълнен с всякакви обяснения, оправдания и молби, с които да спечели отново доверието й, недостатъчни и неубедителни дори за самия него. Но ето че тя беше тук. Без обяснения, без извинения. Чувстваше топлия й дъх върху шията си и аромата на алое от шампоана й.
— Чувствам се глупава — прошепна тя в яката му. — И уплашена.
— Кажи ми какво стана.
Ана бавно го пусна и седна до малката кухненска маса. Той кипна вода за чай, който нямаше да изпият, докато тя му разказваше за Розентал, Дел Карос и схватката в катедралата. Когато той завърши с приключенията си в Гърция, беше три сутринта. Матю хвана ръцете й, които трепереха от умора.
— Не мога да повярвам, че си тръгнала да издирваш този човек след речта, която изнесе миналата седмица.
— Мислех, че е просто възрастен колекционер — отвърна тя. — Не ми се стори опасно. Реших, че може да науча това-онова.
— Успяла си — разсмя се Матю.
— Мен също са ме учили на някои неща. Трябва да прецениш източника. После трябваше да си отворя голямата уста и да се престоря, че знам някои тайни. Чудя се дали ще ме потърсят.
— Съмнявам се. Вече знаят, че си наблюдавана.
— Може би смятат, че знам къде е иконата.
— Какво мисли Бени?
— Същото като теб. Искали са да ме отвлекат, докато са имали шанс, но няма да опитат пак. Искат само иконата. Не мога да разкарам проклетото нещо от живота си, макар че го продадох.
„Това е, защото допусна мен в живота си“, едва не отвърна той, но после размисли. Няколко мига мълчаха.
— Значи са изчезнали, така ли? — отново се обади Ана. — Иконата и кръстникът ти.
— Така изглежда. Всъщност имам едно предположение къде може да бъде.
— Сериозно, къде? Не, не ми казвай.
— Нямам намерение. Всъщност се опитвам да забравя за цялата история.
Тя силно стисна ръцете му.
— Точно това трябва да направим.
— Много съм уморен.
— Трябва да поспиш. Сега мога да се прибера.
— Какви ги говориш?
— Сигурна съм, че ще е безопасно. Трябва ти време да събереш мислите си.
— Никъде няма да ходиш. Не искам да те изпускам от поглед.
— Добре. — Тя му се усмихна. — Но не знам дали ще заспя. Боя се, че ще сънувам кошмари за хора, които ме преследват.
— И аз тази вечер имах чувството, че ме следят.
— Кога?
— По-рано. В метрото, по пътя към къщи. Не се тревожи, нямаше никого. Чиста параноя, но наистина изпитах чувство, че някой или нещо ме следи.
— Тази история ще те изяде жив. Моля те, обещай ми, че ще се откажеш.