— Следващия път няма да бъде лесно. Вече те познават.
— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Твоя идея беше да търсим Мюлер. А сега, когато почти успяхме, искаш да се откажеш. Какво тогава преследваше през цялото това време?
Очевидно на лицето му беше изписано нещо, което предизвикваше този въпрос. Колкото и пъти да си припомняше живота си, не можеше да открие отговора. Повече от петдесет години мечтаеше да се изправи срещу Мюлер. Все още го желаеше като несъзнателен рефлекс, като дишането. Но нещо се беше променило. Имаше моменти, когато си припомняше брат си Михалис, детето Михалис, толкова ясно, сякаш го беше видял преди няколко дни да тича по площада към него с кръгли тъмни очи, слабички ръце и крака, разрошена коса и малък белег на челото на мястото, където го беше уцелил неточно хвърлен от самия Андреас камък. Но пламенният Михалис от годините на войната, младежът, загинал мъченически в църквата, се размиваше в съзнанието му като мит. Същото се отнасяше за всички останали. Стефанос, Гликерия, смелият Георгиос, нещастният Коста — всички мъртъвци се бяха превърнали в смътни спомени. Събитията бяха вдълбани в съзнанието му и той знаеше, че са били истина, но участниците се бяха превърнали в призраци, сякаш подобна смелост, предателство и скръб никога не биха могли да съществуват в истинския живот. Дори закоравелият убиец капитан Елиас изглеждаше неистински — роля, която някога бе играл, а после захвърлил. И горе-долу беше вярно.
Сега реалното за него беше опустошеното от болестта тяло на сина му, опасното положение, в което бе внукът му. Младият безмилостен Фотис беше сянка; старият заговорник Фотис — любезен, заядлив, страстно вкопчен в живота — беше човекът, когото познаваше сега. Трудно бе да запазиш десетилетия наред желанието си за отмъщение. Кой знаеше кога една дума или мирис щеше да го върне обратно в онези тежки времена? Все още се случваше, но все по-рядко и по-голямата част от времето и енергията му бяха посветени на живите, както беше правилно. Искаше да запази всеки от тях от опасност, от миналото, да ги опази един от друг и това изглеждаше невъзможна, но достойна мисия сама по себе си.
— Не искам момчето да пострада, Бени. Не искам и ти да пострадаш.
— Нали не смяташ, че другата страна ще остави нещата така, каквото и да правим ние. Те все още търсят. Срещата с момичето показва колко безразсъдни са станали. Тя не знае нищо, но те бяха готови да я отвлекат, защото им намекнала нещо. Кой ще бъде следващият?
— Вече знаят, че сме по следите им. Ще бъдат по-предпазливи.
— Не разчитай на това. Когато стане дума за тази икона, старците не действат логично.
Това беше истина. Изправени пред смъртта, те усещаха, че няма какво да губят, а можеха да спечелят истинско или духовно безсмъртие. Затова бяха способни на всичко.
— Тогава трябва да бъдем нащрек. И да потърсим помощта на полицията.
— Най-добрата ни защита е да ги открием сами.
— Приятелю — меко каза Андреас, за миг несигурен какво смята да каже, — имаш ли близък човек в момента? Съпруга, любовница?
— Какво общо има това със случая?
— Къде е синът ти?
— В Израел. При майка си. Където трябва да бъдат добрите евреи.
— Защо не си при тях?
— Разведохме се преди години. Ти го знаеш. Пък и не мога вече да живея там. Пълно е с фракции, а мен ме смятат за несериозен. Не обичам да ходя там дори за малко.
— Идвало ли е момчето тук?
— Да. Понякога се виждаме, понякога не. Какво намекваш, Спиридис? Че имам нужда от любов?
— Семейството прави човека по-стабилен. Рисковете се пресмятат съобразно онова, което можеш да изгубиш. Човек, който няма какво да губи, е силно, но опасно оръжие. Аз се чувствах по този начин, когато дойдох при теб преди две седмици. Но вече не е така.
Известно време мълчаха, докато Бени пушеше третия си „Голоаз“. Андреас съжаляваше за личните въпроси и назидателния си тон. Бени беше твърде възрастен, за да му говори така, но настроението го бе обзело неочаквано.
— Какво ще правим с тези двамата? — попита едрият мъж, посочвайки с брадичка към апартамента на Матю. — Не мога да си играя на бодигард. Имам си друга работа.
— Госпожица Кеслер би трябвало да съобщи в полицията за случилото се вчера. Така може би ще бъде донякъде защитена. А и полицията може да открие Дел Карос.
— Защо? Той не е направил нищо. А неговият човек ме наръга, когато му опрях пистолет в ребрата.