— Но ти не му вярваш.
— Защо Драгумис ще си дава труд да инсценира всичко, а накрая ще му остави друга икона? И какво му пука на Каров, след като тази икона не влиза в сделката? Търси си извинение, че е измамил приятелчето ти.
— Как се казва другият купувач?
— Дел Риос или нещо подобно. Вероятно е фалшиво име. Полицията го издирва.
— Каза ли ти Каров колко му е платил?
— Сто и петдесет хиляди.
Недостатъчно. Руснакът може би изопачаваше истината, но в разказа му определено имаше истина. Дел Карос — името, което Морисън не помнеше — беше готов да плати на Ана Кеслер пет милиона. Едва ли Каров би се задоволил само със сто и петдесет хиляди, освен ако не беше пълен глупак.
— И кога е станала тази размяна?
— Преди четири дни.
Преди Дел Карос да притисне Ана. Да, от тази среща ставаше ясно, че той все още търси иконата. Беше купил другата, знаейки, че не е същата. Защо? За да разсее подозренията на Фотис? Значи иконата още беше у Драгумис и той не се беше разделял с нея. Андреас беше сигурен в това.
Пресякоха Второ авеню и повървяха известно време, без да говорят. Старецът разбираше, че сега е моментът да разкаже каквото знае за Дел Карос и какво предполагаше, че е направил Драгумис. Да сподели последните късчета секретна информация и да приключи с това завинаги. Но все още се колебаеше.
Морисън го докосна по рамото.
— И още нещо. Някой си Феликс Мартин е отлетял за Нюарк от Мексико Сити преди пет дни. Аржентински гражданин. Може би това нищо не означава. Само в Буенос Айрес може би има стотици мъже с такова име, но това е един от псевдонимите на твоя германец. Просто реших да ти го кажа.
Андреас мълчеше. Беше се противопоставил на думите на Бени предишния ден и дори сега му се искаше да вярва, че това е съвпадение. Морисън отново тръгна и Андреас го последва. Излязоха на Първо авеню, където слънце обливаше черния небостъргач на ООН и огромен товарен кораб плаваше по Ийст Ривър.
— На една пресечка по-нагоре има чудесен гръцки ресторант. Някой път ще отидем там. Е, Анди, имаш ли да ми кажеш нещо друго? Виждам, че се замисли?
— Опитвам се да си изясня някои неща.
— Ако успееш, обади ми се. Трябва да тръгвам.
— Благодаря, Роберт. Ще те уведомя.
— Това ще ти е за пръв път.
„… донесена от Светите земи от Елена, майката на Константин. По робата имало петна свещена кръв от раните на нашия Спасител, докато лежал в прегръдките на майка си, преди да възкръсне. Едно парче от робата, изцапано с кръв, било откъснато и скрито между две кипарисови дъски. Върху тях ученият монах Матей изрисувал образа на Божията майка, както му се появила във видение, така че всеки, който я погледне, разбирал, че това е истинското й лице. После иконата била поставена в църквата във Влахерна над сребърно ковчеже, в което се намирала самата роба, и там тя извършила много чудеса, особено лекуване на болните в семейството и измежду последователите на императора. От тази църква иконата била изнасяна във времена на нужда и разнасяна с процесия около стените на града, за да вдъхне смелост в сърцата на защитниците му…
Когато през онзи ужасен ден на лето божие 1453 неверниците турци се възползвали от умората на защитниците и предателството на техните съюзници, и превзели великия Константинопол, църквата във Влахерна била осквернена и светите реликви в нея унищожени. Тогава монах на име Лазар рискувал живота си, за да влезе в нея и да извади Света Богородица, нарисувана от Матей, от златната й рамка на стената. Защитен от силата на Девата, Лазар преминал през огъня и разрушението, за да напусне падналия Константинопол и да отнесе свещения лик на запад. По-късно го виждали из земите на изчезналата империя; очевидно живял много повече години от обикновените хора, пазен от Девата, задето е запазил живото й присъствие на земята, и откъдето минел, болните били излекувани, а неспокойните духом намирали покой. Някои казват, че отишъл в Тесалоники, а други — в Янина в Епир, но до ден-днешен никой не знае със сигурност каква е била съдбата на Света Богородица.“