Йоанис внимателно сгъна листата и ги сложи в плика. Надяваше се, че те ще му открият пътя. В началото беше словото. Не знаеше в каква посока щяха да подтикнат момчето думите на Теодор, но трябваше да направи нещо. Един глас се извисяваше в съзнанието му и настояваше, че трябва да предприеме решителни действия. И той бе решил да му се подчини.
След като проучи картата, той взе влака от Ню Джърси, изгуби се в осветените тунели и площади под гара Пен, но най-накрая откри перона, където спираше единицата. Тя го откара до площад „Колумб“. Оттам тръгна диагонално през Сентръл парк към целта си. Тук също успя да се изгуби по виещите се пътеки и алеи, но това не го притесняваше. В началото на май паркът беше изпълнен с живот — бледожълти нарциси, току-що разцъфнали червени лалета, покрити с бял и розов цвят ябълкови дървета, череши, люляк. Не знаеше, че тук може да бъде толкова красиво. Осъзнаваше, че е било писано да му се възхити дори сега, точно сега, в тези смутни времена. Винаги ставаше така, моменти на величествена красота съпътстваха мрака на душата. Този дар не биваше да бъде подценяван или пренебрегван и Йоанис дишаше дълбоко и се усмихваше на всичко, което го заобикаляше.
Беше се освободил от безполезния детектив Джими, беше престанал да приема обажданията на епископ Макариос. Беше оставил без отговор дори позвъняването на секретаря на Светия синод в Гърция. Те бяха объркали нещата. Всички, свързани с тази история, бяха мислили само за себе си — дребни, егоистични планове. Нужен беше по-дързък поглед и Йоанис имаше някаква представа какво трябва да направи, макар да не знаеше как ще го постигне. Единственото, в което бе сигурен, беше, че момчето е разковничето.
Широкото стълбище на музея беше препълнено с обичайните студенти, туристи, бездомници, които пушеха, пиеха сода и се наслаждаваха на хубавия ден. Йоанис се промъкна между тях, влезе през централния вход, мина през голямата зала на фоайето и сви към малката ниша, която бе забелязал при последното си посещение. Асансьорът беше в края. За да пътуваш с него, бе необходим ключ или карта, затова свещеникът просто изчака до вратите, излъчвайки самоувереността на човек, чието място е там. След десетина минути една жена се приближи до него — стройна, на средна възраст, с очила и карта с името около врата: Карол Вос. Тя се усмихна на Йоанис.
— Нали знаете, че този асансьор е служебен?
— Да. — Бе наясно, че съществува цял свят от коридори и стаи, за които обикновените посетители нямаха представа. Като в катедрала или манастир. Вътрешното светилище. — Трябва да се видя с един от уредниците.
— Трябва да изпратят някой, който да ви придружи. С кого имате среща?
— С Матю Спиър.
— О, Матю ми е приятел. Работим в един и същ отдел. Но за съжаление днес не е на работа. Честно казано, не знам кога ще се върне.
— Много неприятно. Казахте, че сте приятели?
— Да.
Йоанис се бе отказал от всички, които можеха да му помогнат в разследването. Не се надяваше да открие сам момчето и сега трябваше да разчита на Божията помощ. Във всичко, което ставаше, имаше някакъв смисъл. В главата му тихо, но твърдо звучеше глас: довери й се. Йоанис бръкна в джоба на сакото си, извади плика и й го подаде.
— Бихте ли му предали това, когато го видите?
— Разбира се, защо не. — Тя взе плика.
— Много е важно да го получи. Колкото се може по-скоро. Много е важно също така никой, освен Матю да не го види. Моля ви да ме разберете.
Тя беше спокойна душа като него и долови настойчивостта му без много думи.
— Обещавам да го запазя в тайна, но не знам кога ще видя Матю.
— Сигурен съм, че скоро ще се върне. Надявам се на това и на вас. Бог да ви благослови. — Духовникът се обърна и се отдалечи, преди тя да успее да му отвърне, но я беше преценил. Не беше жена, която щеше да изклинчи от задачата, която й беше поставил.
Небето над авенюто беше странно оцветено. Все още синьо на юг, на север се бяха събрали заплашителни сиви облаци. Йоанис не знаеше накъде се движат, нито какво ще бъде времето вечерта. Всъщност нямаше голямо значение. Щеше да се поразходи в парка още веднъж, да се наслади на момента, докато още може, преди отново да са заеме с тежката си задача.
Имаше нещо едновременно трогателно интимно и влудяващо клаустрофобично в принудителното й пленничество сред неговото семейство. Баща му беше болен, макар и не толкова, колкото беше очаквала, а и още хубав — с по-сурова хубост от тази на Матю. Той стоеше в кабинета си, четеше или спеше, от време на време приемаше посетители. Вечерта, когато пристигнаха, майката беше оставила Ана на мира, но на следващия ден се занимаваше само с нея. Опитваше се да я нахрани на всеки час и половина. Задаваше й всякакви въпроси за Матю, сякаш Ана му беше съпруга или дългогодишна приятелка, а не беше срещнала сина й само преди няколко седмици, жена, която можеше да го обича, без да го познава истински.