— Тя те харесва — каза Матю, когато останаха за малко сами. Майка му беше на пазар, а баща му спеше.
— Затова ли непрестанно ми се мръщи?
— Това й е обичайното изражение. Обича да разговаря с теб.
— Опитва се да разбере какво става.
— Не се тревожи, всъщност не иска да знае.
— Пък и какво значение има дали ме харесва.
— Никакво, но е така, повярвай ми.
— Щях ли да седя в кухнята на родителите ти след всичко, което се случи, ако не ти вярвах?
Той я целуна и тялото й реагира мигновено въпреки изтощението от последните две нощи. Едва стигнаха до гостната на горния етаж, бившата му спалня. Имаше нещо забранено в това да го направят следобед в къщата на родителите му, докато баща му спи долу. Ана разбираше, че желанието е примесено с копнеж за облекчение и утеха, но от това сексът не ставаше по-малко страстен или задоволяващ.
Матю заспа няколко минути след като свършиха, наваксваше си пропуснатото. Ана изчака малко, наблюдавайки как гърдите му се повдигат и спадат, галейки ръката му, вдъхвайки уханието му. Приятелката й Едит твърдеше, че нито интелектът, нито хубостта и всичко останало имат значение, че привлича единствено мирисът. Ана се чудеше дали не е вярно. После стана, отиде до пътническия си сак и извади кутия „Марлборо“ и запалка. Седна до прозореца, вдигна стъклото на десетина сантиметра, запали цигара и се опита да събере мислите си.
Имаше нужда да прекара ден-два сама, далеч от всички, включително от Матю, за да обмисли нещата. Бяха си обещали да забравят за иконата, но някои подробности я преследваха. Името в тефтера, намеците на Дел Карос, страхът му какво знае тя, който го бе накарал да каже повече, отколкото възнамеряваше. Преди осем години, по време на поредното тежко заболяване на дядо й, старецът бе бълнувал, че е виновен за смъртта на баща й. Това не беше ново и тя се бе опитала да го успокои, но той бе неутешим. „Трябваше да бъда аз“, беше повтарял непрекъснато. Сякаш смъртта на баща й не беше случайна, някой непременно бе трябвало да умре. Тогава го бе отдала на треската, но не беше забравила.
Какво трябваше да направи? Можеше да опита да си уреди нова среща с Дел Карос, но това би било лудост, а и той навярно нямаше да се съгласи. Можеше да остави вещата да се развиват от само себе си и да се надява, че ще го заловят, че истината ще излезе наяве по друг начин. Беше ли готова да приеме истината? Нямаше ли да бъде по-добре, ако той просто изчезнеше отново и всичко си останеше в тайна?
— Какво правиш? — обади се Матю от леглото. Гласът му не беше толкова сънен, колкото бе очаквала.
— Просто се побърквам.
— Остави това на мен.
— Бях си побъркана дълго преди да те срещна, скъпи.
— Защо не се върнеш тук?
Защо, наистина? Но тя постоя още няколко мига, допуши цигарата, чудейки се какво ще стане между Матю и нея, дали онова, което изпитваха, щеше да оцелее в бушуващите емоции на настоящите събития. Щяха ли да се обичат още, когато вълнението отшумеше, когато се върнеха към еднообразното всекидневие? Когато иконата бъдеше забравена. Наистина ли искаше да знае? По-добре беше да се наслаждава на онова, което имаха в момента. Тя угаси цигарата на перваза, затвори прозореца и отиде при Матю.
22.
Болницата в Куинс не беше толкова внушителна като онази в Манхатън. По-стара и мрачна, не толкова добре организирана. Андреас се качи на осмия етаж с асансьор, който заплашително вибрираше под краката му. Уморената сестра до него сякаш не забелязваше това.
Отново се чувстваше объркан. Новините от Морисън отекваха в ума му и подлагаха волята му на изпитание. Лесно беше да си каже, че нищо не се е променило, че това посещение беше просто последно усилие, необходимо действие, за да успокои съвестта и задоволи любопитството си. Лесно беше да си го каже, но трудно да го повярва. Важното беше да не замесва повече Бени и Матю. Това поне бе решил.
Сиво-зеленият коридор беше просмукан с обичайния мирис на болница. Застоял въздух, урина, почистващи препарати; припомняше му стотици посещения при хора, които вече не бяха между живите. Андреас лесно намери стаята. Беше чул, че през първите дни имало полицейска охрана, но откакто пациентът беше достатъчно добре, за да бъде разпитван, я бяха махнали. Бяха пазили информацията, а не живота му. Когато влезе, Николай го погледна. Лицето му беше отслабнало и бледо, тъмните очи — разширени от тревога. Андреас разбираше, че раненият още не знае какво точно е станало и че едва ли ще се зарадва на посещението му.