— Щом го казвам на вас, всичко може да бъде опасно.
— Твърде късно е да се защитиш от това. Ти го закара на летището, нали?
Николай внимателно го огледа:
— Да. Аз го карах навсякъде. Антон е ужасен шофьор.
— Рано сутринта.
— Много рано. Полетът му беше в седем и половина, а тръгнахме в четири. Казах това на полицията.
— Аз не съм полицията, Ники. Защо толкова рано? Пътят до „Кенеди“ е двадесет минути в този ранен час.
— Той обича да подранява.
— Имаше ли много багаж? Нещо обемисто?
— Не, само малка чанта и куфар.
Андреас млъкна и внимателно се взря в лицето на младежа. После продължи.
— Защо толкова рано?
— Казах ви.
— Преди това сте ходили на друго място. Спирали сте някъде преди летището.
Руснакът стана още по-неспокоен. Тъй като не можеше да лъже добре, Николай можеше да избира между това да скрие нещо или да каже истината, а това явно не му харесваше.
— Първо отидохме в града. В Манхатън.
— Защо?
— Имаше няколко срещи. Някои хора отсядат там, понякога се вижда с онези, които не искат да дойдат в Куинс. Отидохме при един от тях. Трябваше да му остави нещо.
— Какво?
— Някаква картина, която му беше продал. Голямо абстрактно платно. Помогнах му да го опакова предишната вечер. Остави я в апартамента на купувача.
— Колко беше голяма?
— Не знам. Достатъчно, за да ми прежули гърба, докато я качвах по стълбите. Може би метър и двадесет на метър и петдесет.
— Беше ли през цялото време с него в апартамента?
— Не, трябваше да се обади на някого или нещо подобно. Не помня. Върнах се в колата.
— Разбирам. И къде е този апартамент?
Както старецът очакваше, това беше въпросът, на който Николай се запъна. Не отказа направо да отговори, просто дълго време мълча, загледан във вратата. Андреас знаеше, че дойде ли сестрата или приятелката му, разговорът ще приключи.
— Ники, Матю иска да върне иконата в Гърция, на църквата. Това се опитваше да постигне. А аз искам само да му помогна. Той ти направи услуга. Останалите те оставиха да умреш, не им дължиш нищо. Няма да спечелиш от мълчанието си, но на нас можеш да помогнеш много. На църквата. Кое предпочиташ?
— Дяволите да ви вземат — прошепна раненият. — Говорите като Драгумис. Не вярвам на нито един от вас. Но заради Матю ще ви кажа. На Двадесет и осма улица, близо до Трето авеню. Първата сива сграда откъм северозападния ъгъл. Не помня номера. Третият етаж, отзад.
— Благодаря.
— Моля ви, сега си вървете, господин Спиридис. Не искам да бъдете тук, когато дойде приятелката ми.
— Разбира се. Каза ли на полицията за апартамента?
— Не.
— Чудя се защо.
— Не знам. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.
— Благодарен съм ти, Ники, и ще оправдая доверието ти. Оздравявай, момчето ми.
— Изобщо не би трябвало да бъдем тук. Още вчера трябваше да напуснем страната.
Гласът на Ван Меер беше спокоен и ленив, сякаш нищо не го вълнуваше, но фактът, че бе повторил тази мисъл два пъти през последните двадесет и четири часа, подчертаваше неодобрението му. Дел Карос не се боеше, че Ян ще го изостави, но трябваше да направи опит да го успокои, да поласкае професионализма му. Ян се смяташе за човек, който прави всичко по учебник, но Дел Карос го познаваше добре. Холандецът се чувстваше като риба във вода в хаоса, още от бурната си младост в Амстердам. Професионалното лустро бе дошло по-късно и то бе съвсем тънко.
— Няма непосредствена опасност.
— Не можеш да си сигурен — настоя Ян, оглеждайки улицата през предното стъкло. — Не знаеш с какви ресурси разполагат. Трябва да мислиш и за полицията.
— Те ще търсят Дел Карос, но няма да ме намерят под това име.
— Беше неразумно да се срещаш с жената.
— Вече го обсъдихме.
Нямаше намерение да оставя Ван Меер да го поучава, но той също смяташе, че по отношение на жената се беше справил зле. Тя знаеше някои неща, но не и къде е иконата, а какво значение имаше останалото? Той продължаваше да греши с това семейство, защото гневът към мъртвия старец, който го беше ограбил, замъгляваше мисленето му. Беше направил същото с Ричард, бащата на момичето, когато бе пристигнал в Каракас вместо стария Кеслер. Банкерът имаше набито око и веднага беше разкрил измамата — знаеше, че иконата, която му предлагат, е фалшификат, че онази на стената на баща му е истинската. Дел Карос не беше възнамерявал да измами някого, искаше само да се докопа до стария Кеслер. Появата на сина му провали това, а условията, при които се проведе срещата, направиха невъзможно да го задържи като заложник.