Разочарован, Дел Карос постъпи по същия начин, както сега с дъщеря му. Предизвика банкера, обиди баща му, пусна няколко намека за иконата, но след като не успя да го ядоса или да получи информация от него, му каза неща, които не биваше да изрича. След срещата Дел Карос се паникьоса и поиска голяма услуга. Тогава му се беше сторило необходимо — банкерът знаеше твърде много — но сега вече не можеше да се заблуждава. В онзи момент временно бе изгубил надежда да се сдобие с иконата и действията му бяха предназначени само да наранят стария Кеслер. Беше акт на неподправена жестокост. Глупаво беше да погубваш живот по такава причина. Да повтори същата грешка с момичето две десетилетия по-късно, беше непростимо.
— Вече два пъти го обсъдихме — повтори той. — Тя поиска срещата. Допуснах, че може да знае нещо полезно.
— Спиър е разковничето — настоя Ян. — Той е близък с Драгумис.
— И къде е той?
— Да не очакваше да се кача на влака и да ги проследя? Жената ме познава, а от влака няма как да избягаш. Затова проследих онзи. — Той кимна към близкия хотел.
— Сигурен ли си, че не те забеляза? Знаеш, че е добър.
— Ако е толкова добър, не мога да съм сигурен. Но мисля, че не ме видя.
— И тази сутрин излезе?
— Да, за няколко часа.
— Защо не го проследи?
— Чаках да дойдеш, както се бяхме разбрали.
— Но сега е вътре?
— Освен ако няма заден изход през кухнята.
— Възможно е.
Ян се усмихна снизходително.
— Как искаш да бъда навсякъде едновременно? Ако не беше толкова стиснат, щеше да наемеш много хора. Или да се довериш на разумните доводи. Той излиза всеки път през главния вход. Прекалено много се тревожиш за глупости.
Дел Карос с мъка премълча. Не позволяваше да му говорят така, но Ян пренебрегваше протокола в отношенията работодател — наемник. А и старецът не отричаше, че тревогата му действително го изнервя.
— Да се надяваме, че си прав. Той е последната ни следа.
Параноята беше нормално явление за всеки, който беше отдавна в играта, и Андреас не беше имунизиран. Човекът, който излезе от колата, паркирана петнадесет метра по-назад от мястото, където го остави таксито, може би беше случаен. Но понякога параноята можеше да ти спаси живота, затова старият грък отмина вратата, през която смяташе да влезе, и зави зад ъгъла на Трето авеню.
Кварталът беше странен. Индийски ресторанти, евтини закусвални, един очевидно скъп хотел. Не беше нито от най-добрите, нито от най-лошите квартали, а нещо средно — удобно място да се скриеш. Андреас внезапно прекоси авенюто и погледна назад, докато се оглеждаше за минаващите коли. Мъжът от колата също беше завил на север по Трето, но продължи по пътя си, без да се обръща.
Когато гъркът тръгна по Двадесет и девета улица към Второ авеню, светлината вече гаснеше. Знаеше, че губи време, но искаше да бъде сигурен. Фактът, че бе по-уязвим от обичайното — без Бени и пистолета му — подхранваше подозренията му. Най-добре щеше да бъде да се върне в хотела си, но времето беше ценно и вече бе стигнал чак дотук. Не искаше да се отдава на необоснованите си страхове. Намери я, беше му наредил Алекос, изкарай я от живота на Матю. Зави по Двадесет и седма и се насочи отново към Трето авеню, повървя една пресечка на север и пресече Двадесет и осма към сивата сграда, покрай която бе минал преди това. Колата я нямаше. Андреас още не беше решил как да действа, когато от входа на въпросната сграда се появи мъж: нисък, с големи бакенбарди, яростно дърпащ от цигарата си. Когато хвърли фаса встрани и започна да подрежда пластмасовите кофи за боклук в една редица, Андреас го прие като знак и разбра, че е открил своя човек.
— Извинете, господине.
— Какво? — Неприятният тип моментално заподозря нещо.
— Търся един апартамент тук.
— Всички са заети.
— Разбирам, търся един от наетите. Става дума за разследване.
Мъжът се изправи, но това не го направи по-внушителен.
— Така ли? А кой сте вие, по дяволите?
Андреас осъзна, че един полицай би показал веднага значката си. Но мъжът изглеждаше податлив на манипулация, стига да откриеш нужния бутон.