— Третият етаж, апартаментът отзад. Наемателят е мой сънародник. — Андреас бръкна в джоба си за стария пропуск от тайните служби. Беше внушителен документ, голям колкото паспорт, със златни букви върху кожената корица и официален печат до снимката му отпреди десет години. Остави намусения управител да го разгледа няколко секунди, надявайки се, че не чете гръцки. — Фотис Драгумис. Нашето правителство го разследва.
— Какво ме интересува? Не сме в твоята страна. Тук трябва съдебна заповед.
— В момента я вадят, но в този град всичко става бавно. Налага се да действам бързо. Много е важно.
— За теб, но не и за мен. — Мъжът присви дебелите си устни и запали нова цигара. — Върни се, когато имаш заповед. — После изпусна облак дим към Андреас и поднови работата си.
— Ако изчакам, може да пропусна шанса си. Вие също.
— За какво?
— За печалба.
Думите му оказаха моментален ефект и управителят разсеяно започна да размества варелите.
— Каква печалба?
— Тук ли искате да го обсъдим?
Влязоха във фоайето, но набитият управител не отвори вътрешната врата. Андреас остро усещаше, че гърбът му ясно се вижда през голямото стъкло на външната врата, докато вадеше портфейла си. Извади пет двадесетдоларови банкноти, после се поколеба.
— Имате ли ключове?
Мъжът сви рамене.
— Да или не? — Гласът на Андреас стана остър.
— Не би трябвало, но има наематели, които непрестанно отсъстват. Ако се появи теч, човек трябва да може да влезе в апартамента.
— Разбирам. — Андреас му подаде парите.
Управителят дълго време гледа в плочките на пода. Старецът извади още пет двадесетачки.
— Но няма да вземаш нищо — настоя мъжът. — Само ще огледаш, нали?
— Точно така. — Ако намереше нещо, което си струва да бъде взето, щеше да му мисли по-нататък.
Апартаментът беше малък. Имаше само две стаи, като втората беше спалня с очукано бюро и тясно легло, което очевидно не се използваше. На всяка от стените в голямата стая имаше картини — пейзаж и три абстрактни платна. Голям тесен кашон беше подпрян на малкото канапе. Единият му край беше отворен и отвътре се подаваше изолираща опаковка. Струваше му още петдесет долара, за да убеди управителя да го изчака в коридора. Веднага отиде до кашона. В нея имаше синьо-зелено абстрактно платно, още увито. Той бръкна колкото можа и опипа зад платното, където рамката би позволила да се скрие по-малък плосък предмет. Нищо. Но голяма част от изолиращата опаковка беше извадена. Беше ли Змията прибрал иконата през последните дни? Дали беше решил, че допреди седмица тук тя ще е на безопасно място, сложена в кашон по средата на стаята? Знаейки, че на управителя не може да се има доверие? Не беше в стила на Фотис.
Андреас се завъртя в средата на стаята, оглеждайки стените, пода и тавана в светлината на залеза, която проникваше през тесните отдавна немити прозорци. Какво още. Влезе в малкия дрешник, където имаше само празни телени закачалки, и опипа стените и пода за скривалища. С мъка се отпусна на колене, за да погледне под канапето, размести възглавниците, отвори всички шкафове в малката кухничка, чувствайки се все по-глупаво. Управителят щеше да го изгони след няколко минути. Нещо липсваше тук, нещо не беше наред и ако имаше време, щеше да се сети какво е. Стол, ниска масичка, канапе, дрешник, картини.
Картини. Пейзажът не се връзваше с абстрактните картини. Това нищо не значеше, защото Фотис колекционираше и едното, и другото. Беше по-малък от другите картини, но с голяма дебела рамка, която стърчеше на няколко сантиметра от стената. Той стъпи на канапето, внимателно се закрепи на една възглавница и откачи картината. После слезе и я обърна. Беше толкова сигурен в успеха си, че празното пространство в рамката го обърка. Беше с точната големина. Можеше да различи дори местата, където вътрешността на дървената рамка се беше търкала в нещо. Значи иконата е била тук. Какво друго би могло да бъде, освен иконата?
Андреас върна пейзажа на мястото му. Умората надделя и той седна. Имаше чувството, че може да заспи; да отпусне глава върху възглавниците и да потъне в забрава. Поредният номер на Фотис. Още веднъж се беше оказал твърде бавен. Никога нямаше да пипне Змията.
Управителят заговори с някого в коридора и Андреас отново се изправи. Внимателно повдигна всяко от другите платна на няколко сантиметра от стената, колкото да се увери, че зад тях няма нищо, после тръгна към вратата. В последния момент му хрумна, че трябваше да пренебрегне изискванията на управителя и да заключи.