— Отец Джон.
— Йоанис, моля. Казахте ми, че сте грък.
Светлината, отразена от хилядите тюркоазни плочки, му придаваше болнав вид. Този път не се усмихваше, лицето му издаваше огромно напрежение и смел опит да го овладее.
— Така е, казах ви — призна Матю. — Чудя се защо ли. Разбира се, че съм американец. Някой каза ли ви, че съм тук?
— Един от колегите ви. Не се безпокойте, хората споделят всичко със свещениците. Очевидно често идвате в тази зала. Разбирам защо, прекрасна е.
— И спокойна. Съжалявам, че помещенията с византийско изкуство още не са довършени. Междувременно прескачам граници и религии.
— Православното християнство и мюсюлманите имат много общо. Само глупак би го отрекъл. Прочетохте ли материала, който ви изпратих?
— Да.
— И?
— Вече не се занимавам с това. Твърде опасно е за аматьори. Убиват хора.
— Винаги са убивали хора и ще продължат да убиват.
— Може би, но не мога да направя нищо. Само рискувам да стана един от тях. Вие също, отче. Тези хора не се интересуват кой ще пострада. Свещеници са умирали и преди.
— Това не ме притеснява. Не искам да се излагате на опасност, а само да поговорим. Знаете ли къде е в момента кръстникът ви?
— Не.
Йоанис го гледа в продължение на няколко дълги секунди. Въпреки че бе казал истината, Матю се почувства неловко под погледа му.
— Никаква представа ли нямате?
— Вижте, какво мислите, че мога да направя? Смятате ли, че можете да опазите иконата? Да я върнете в Гърция, без да ви я откраднат? Смятате ли, че подкупната ви църква наистина може да я опази?
Спокойното лице не трепна при острите думи.
— Сигурен съм в отговорите на тези въпроси, но страховете ми са като вашите. Затова ми се струва, че трябва да се намери по-добро решение. Тук ли ще го обсъдим, или ще си намерим някое по-уединено местенце?
Матю се огледа невиждащо. Нещо в думите на свещеника му беше подействало и той знаеше, че трябва да поговорят. Но къде? Кое кафене щеше да бъде достатъчно тихо и уединено? Къде изобщо беше в безопасност?
— Трябва да свърша някои неща. После можем да поговорим.
Следващият половин час Матю довърши резюмето на договор за придобивка и прегледа нарастващата планина от доклади и телефонни съобщения, които трябваше да отложи за следващия ден. Картоненият макет на новите помещения с византийско изкуство се намираше на масата, точно до вратата на тесния му, задушен кабинет и докато минаваше покрай него, той се загледа. Най-голямото му постижение за времето, прекарано тук; работата вече течеше в стаите до и под голямото стълбище. А той не можеше изобщо да се съсредоточи върху това. Не можеше да се преструва. Когато си тръгна, Невинс го погледна навъсено. Сигурно щяха да го уволнят.
Отецът обикаляше голямата зала със средновековна експозиция, докато Матю не дойде да го вземе. Свещеникът не попита нищо, докато младежът го водеше по оживените улици на Йорквил към апартамента си. Не се беше сетил за по-подходящо място, пък и там поне можеше да се заключи и да държи телефона подръка. Знаеше наизуст номерата на Андреас и Бени.
За негова изненада свещеникът прие една бира, която отпиваше бавно от водната чаша. Матю спусна щорите и запали къса дебела свещ, за да не се вижда светлина през прозореца, ако някой го наблюдава. В резултат атмосферата стана доста мрачна, което не му хареса особено.
— Значи сте убеден? — Отец Йоанис кимна към страниците, разпилени върху кухненската маса. — Сигурен сте, че става дума за същата икона?
— Не мога да кажа, че съм убеден, но е много възможно.