— А може би просто не е можел да го направи.
— Да, така реших и аз по-късно, когато размислих. Но ми е приятно да разбера, че татко се е борил за живота ми. Трудно е да презираш баща си, но още по-трудно беше да изпитваш нещо друго към моя. Иконата го побърка. Той е иподяконът, откраднал страниците от стария Мюлер, той помнеше какво пишело в тях. Чух го да разказва на брат ми, но споменът ми се върна едва когато сам прочетох страниците. Баща ми унищожи семейството ни, унищожи себе си. Фактът, че се е молил за мен, преди да умре, е като малък подарък. Благодаря ви за него.
— И вие останахте в манастира? — попита Матю с известна изненада и странна настойчивост. — Станахте свещеник, въпреки всичко, което сте видели.
— Какво друго можех да направя след всичко, което видях? Да полудея или да открия Бога. Бях достатъчно млад, за да вярвам, че зад ужасите, които съм видял, се крие някаква по-висша цел. Предишната година бях изгубил майка си, а сега и баща си, и брат си. Сестрите ми се омъжиха и заминаха, нямаше при кого да се върна. Душата ми беше опустошена, но сърцето и умът ми — отворени. Бях готов за Словото. Имах голям късмет. Ако бях няколко години по-възрастен, сигурно щеше да ме избие на цинизъм и жестокост. Щях да обърна гръб на Христос, както направи дядо ви, както много младежи сториха през онези години. Когато две години по-късно сестра ми ме откри в манастира, нямах желание да го напусна. Това беше моят дом.
— И все пак сте го напуснали. Не знам какъв пост заемате в църквата, но говорите добре английски и ви пращат на деликатни мисии. Това не е живот на монах.
— А повече на политик или шпионин, нали? Уверявам ви, че не ставам за това. Имах късмет и попаднах на добър наставник. Манастирът може да е ужасно място за едно малко момче, но игуменът беше добър човек, а и дядо ви сигурно му е разказал историята. Нямаше друга причина да ме приеме. Той веднага разбра, че не съм готов за строгата религиозна дисциплина, и ме учеше бавно. Научих английски, малко френски. Позволиха ми дори да прочета малко философия на религията, когато поотраснах. Православната църква винаги е поставяла аскетизма и молитвата над ученето. Моят игумен беше донякъде космополит и сигурно е знаел, че манастирския живот е само временна спирка за него. Може би е усетил, че същото ще важи и за мен. Или пък му приписвам прекалено много. Може би просто е имал нужда от протеже и ето ме — умен, достатъчно умен, за да ме оформи по своя вкус.
— Какво стана с него?
— Вече не е между живите, но преди това се издигна в църковната йерархия и стигна чак до Светия синод. Мисля, че се надяваше да го заместя, но аз бях прекалено голям мечтател и твърде лош политик. Избраха друго от неговите протежета и това е човекът, за когото работя сега.
— Човекът, който ви изпрати тук.
Лицето на свещеника доби угрижен вид и той отмести поглед от Матю.
— Да, той ме изпрати, защото мога да идентифицирам иконата и защото съм идвал и друг път тук по задачи. Но Томас и кръстникът ви ни изпревариха и последваха още убийства.
— Още? Имате предвид онези през войната или след това е имало още?
— Говоря за времето, през което е съществувала — изсъска Йоанис и пламъкът потрепна. — След тази икона върви смъртта. Вече не знаем как да се отнасяме към такъв безценен предмет. Изгубили сме нагласата. Той ни побеждава, обсебва ни, подлудява ни от копнеж. През всички тези дни, докато я търсех, докато търсех вас, имах време да мисля. Вярвам, че нещата стават по някаква причина, дори ужасните неща. Този път се поучих от собствения си дух. Мисията ми не е същата, каквато беше в началото. Чух гласове.
Благоговейният тон се бе завърнал. Свещеникът имаше две лица — светски човек и фанатичен вярващ — и те започваха да се редуват със заплашителна бързина. Внезапно Матю се зачуди дали Йоанис не е малко луд.
— Какво ви казаха гласовете?
— Много неща. Трябва да бъдат разтълкувани.
— Но вие сте стигнали до някакъв отговор.
— Той не е абсолютен. Пък и не бихте искали да го чуете.
— Кажете ми, отче. — Но още докато говореше, Матю осъзна, че вече знае какво ще му каже свещеникът.
— В сърцето си вярвам, че тази битка ще продължи, че убийствата ще продължат, докато иконата съществува, за да изкушава слабите. А повечето от нас са слаби същества. Тази икона е била създадена за друго време. Не може да съществува в нашето. Прекалено е силна за безбожното ни съвремие. Трябва да бъде върната на силата, която я е вдъхновила.