— Не можете. Аз ще ви се обадя утре.
— Няма да съм тук. Запишете си номера на мобилния ми.
Матю бавно издиктува номера, трудно му беше да си спомни цифрите.
— Много добре. Не е нужно да споменавам, че не бива да уведомявате властите, нито когото и да било за търсенето ви. Сигурен съм, че ме разбирате.
— Слушайте, дядо ми няма нищо общо с това. Ние с кръстника ми го въвлякохме. Не го тормозете.
— Нямам такова желание. До утре, господин Спиър.
Отец Йоанис погледна съчувствено Матю, когато младежът затвори телефона.
— Знаете ли кой беше?
— Не. Може би е този Дел Карос. Южноамерикански колекционер, който преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Или пък е някой друг.
— Трябва веднага да се обадите в полицията.
— Да, но ме предупреди, че ще наранят Андреас, ако го направя.
— Може да го направят така или иначе.
— Знам. Трябва да опитам нещо. Да поговоря с някого. — Той се опита да си припомни мястото, пътищата на северен Уестчестър, пътуването с Робин към къщата на Фотис. Отказът на Змията от имот, за който говореше месеци наред, не му се беше сторил убедителен още онзи ден в парка; а докато беше сам в хотелската стая в Солун седмици по-късно, Матю се беше сетил защо кръстникът му беше отрекъл. Но дали щеше да успее да намери къщата отново без помощта на Робин? Не и по тъмно, но утре сутринта трябваше да се опита.
— Позволете ми да ви помогна — настойчиво каза свещеникът.
Матю го погледна твърдо.
— С помощта, за която говорехте допреди малко? Мога да живея и без това, отче.
— Кой друг ще ви помогне? Всичко, което казах, беше предназначено само да ви покаже какво мисля. Няма да ви принуждавам да правите нищо. Нека бъдем съюзници.
Матю издиша шумно. Наистина имаше нужда от приятели. Ана не трябваше да се замесва. Когато тръгнеше срещу Дел Карос, му се искаше Бени да е с него, но той щеше само да му пречи в разговора с Фотис. Така че му оставаше единствено лудият свещеник. Кой знае защо, това му се стори подобаващо.
24.
Пробуди се от свиренето на тръбите на парното. Стаята беше тъмна, но през полуотворените щори на западния прозорец проникваше оранжева светлина, промъкнала се между гъстите дървета и бялата къща на отсрещния хълм. Няколко дълги мига, докато се събуди напълно. Фотис се наслаждаваше на тази топла и спокойна гледка на зазоряване — на напъпилите клони, очертавани от изгряващото слънце, на небето, което преливаше от тъмнолилаво в синьо, от истинските или въображаеми трели на птичите песни. Докоснат от прастарото чудо на изгрева, той би могъл да бъде на стотици места, да бъде стотици хора. Би могъл дори да бъде млад.
После болката се появи. Извираше от долната част на гърба му и стигаше по гръбнака чак до плещите му, и заливаше като пулсиращи вълни средната част на бедрата му. Това го накара да се осъзнае, да очертае границите си и да се опомни. Светлината навън вече не беше извор на красота, а начин да определи, че часът е 6:45, без да поглежда часовника на нощното си шкафче. Подпря се с юмруци на матрака и бавно седна. Нямаше сили да се изправи веднага, затова постави квадратната възглавничка зад болния си гръб и се облегна назад. Тръбите отново засвириха, разтърсвайки пода, и клапата на радиатора започна да съска. Топлината, излъчвана от него, беше объркала Фотис. Не беше зима, а пролет, началото на май. Но нощите тук бяха все още хладни и трябваше да настройва термостата от вечерта. Костите му вече не понасяха студа.
В такива мигове мисълта за горещия душ, за първите хапчета след закуска, за първото питие след обяд, правеха болката по-поносима. Когато вече нямаше да може да побеждава агонията с такива прости средства, дните му щяха да започват с ужас и да завършват в отчаяние. Но може би нямаше да се стигне дотам. Засега болестта напредваше бавно. Може би нещо по-сериозно щеше да го убие, преди да се превърне в стенещ призрак, прикован за леглото. Или пък Божията майка щеше да го спаси. Не я виждаше, но усещаше присъствието й в стаята. Да, чувстваше го. Същото топло, ласкаво усещане за благополучие, което го обзе в мига, когато Томас пристигна с пакета преди две седмици. Същото усещане, което бе завладяло тялото и душата му и го бе разтърсило до основи преди шестдесет години, когато Андреас му беше показал иконата. Оттогава той не беше същият. От този момент нататък се ръководеше от определени грижи и потребности. Андреас му беше направил голям подарък, позволявайки му да я види сам в празната, осветена от свещи църква. Но от друга страна, това бе разтревожило духа на Фотис, бе объркало живота му, а най-лошото беше, че самият Андреас изобщо не ценеше иконата. Тя беше рядка вещ, която той с радост показа на приятеля си, но нищо повече. Странно, че човек, който така обичаше хората си, а по-късно семейството си, беше напълно затворен за Бога. Андреас. Сега те не биха станали приятели, но вече нямаше значение — бяха неразривно свързани.