Какво друго да прави? Свещеникът не можеше да го защити на практика, просто създаваше илюзията за сигурност, но тъкмо затова беше нужно да се отдалечи от него. Матю знаеше, че Йоанис няма намерение да подкара колата или да се обади на някого, ако нещата тръгнат зле, но Фотис нямаше представа за това. Едва когато влезе вътре, видя пистолета в ръката на кръстника си, но в това нямаше нищо странно. Преследваха го, а и Матю беше видял достатъчно пистолети през изминалата седмица, за да се стресне.
— Кой е в колата?
— Приятел. Свещеник е.
— Знае ли какво става?
— Донякъде.
— Няма ли да влезе?
— Не.
Старецът изглеждаше задоволен от отговора. Затвори и заключи вратата, отиде до стълбището, спря за миг, после тръгна нагоре. Нерешителността му и липсата на любезни обноски бяха толкова нетипични, че Матю се притесни, но от друга страна изпита задоволство, че ще надзърне зад маската на Фотис. Не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, но преди това тихичко отключи вратата. Къщата приличаше на много други в района — комбинация от камък и дърво, покрив, покрит с плочи, и по-просторни помещения, отколкото личеше отвън. Стените бяха боядисани в кремаво, виждаха се рафтове с книги, импресионистични пейзажи и икони, които принадлежаха на Фотис. Беше ужасно горещо и Матю съблече якето си, докато се качваше по стълбите.
— Сигурно съм ти описал доста точно къде се намира къщата, макар да не си спомням — заяви Фотис.
— Мислех, че ще ти е по-интересно защо съм тук.
На върха на стълбите Фотис се извърна, наивното му учудване граничеше с лудост. На светлината от високия прозорец на лявото му слепоочие се виждаше грозна синина.
— Защо ли? Че каква друга може да е причината? Между нас няма тайни. И двамата искаме едно и също, но както виждаш, аз имам по-голяма нужда от нея.
Старецът забърза по коридора и Матю извика зад него.
— Грешиш, кръстник. Не съм тук заради нея. Изслушай ме.
Влязоха в голяма спалня в задната част на къщата. Голямото легло още не беше оправено. Имаше три прозореца. Телефон и някаква странна конзола стояха на бюрото, а кръстникът му беше седнал на кожения фотьойл в ъгъла и гледаше към полицата над камината. Там, облегната на стената, стоеше иконата. Беше по-малка, отколкото я помнеше Матю. Всъщност му се стори смалена във всяко отношение, незаслужаваща кръвта и страданията, които бе причинила. Очите сякаш признаваха това. Бяха изгубили магнетичното си привличане, обещанието, че ще разкрият много тайни, и сега изглеждаха само отчаяни. Колкото и да е странно, този нов поглед върху иконата предизвика желание да я защити, почти толкова силно, колкото и страстта към откровение, която бе заместило. Той осъзна огромното влияние на обстоятелствата, при които виждаше иконата, върху реакцията му. Присъствието на Ана бе провокирало нещо като божествена похот, баща му — страх и нужда от лечение. А сега тази тъга. Заради Фотис ли беше? Нима иконата бе само проводник на чувствата?
— Още си обсебен от нея — прошепна Фотис.
— Не — отвърна Матю, но това не беше съвсем вярно. Просто чувствата му се бяха променили.
— Разбери ме, момчето ми. Едва ли ще живея още дълго. Когато си отида, тя ще бъде твоя, но за да умра безболезнено, имам нужда от нея. Нямам друга надежда. Ако беше видял нещата, които съм виждал аз, нямаше да ме спираш.
— Нещата, които си видял? Или нещата, които си направил?
— Кой друг знае, че си тук?
Нямаше да играе по свирката на стареца. Вече знаеше какво става в такива случаи.
— Те държат Андреас.
— Кой го държи?
— Не съм сигурен. Мисля, че е онзи Дел Карос. Преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Почти съм сигурен, че той е сключил сделка с твоите руснаци, за да открадне иконата.
Фотис кимна.
— Сигурен ли си, че е при тях?
— Говорих с него.
— Какво точно ти каза?
— Не много. Имам чувство, че беше упоен. Каза ми да не правя нищо и ги нарече „двамата“, затова предполагам, че са само двама души.
— Добре. Това ли е всичко?
— Нарече ги „принцове“. Предполагам иронично.
Погледът на Фотис дълго време не слезе от лицето на младежа. Матю знаеше, че го изпитва, но остана спокоен, защото не криеше нищо.
— Скоро ще ми се обадят — продължи той. — Искат да знаят къде се намира иконата.
— Не ти ли хрумна, че това може да е номер на дядо ти?
— Какво, че се преструва на заложник?