Фотис кимна, без да сваля поглед от лицето му. Това беше сигурен белег колко го бе завладяла параноята през последните няколко седмици и Матю се замисли дали замисълът му изобщо можеше да се осъществи.
— Не. Нямаш представа колко много иска той да приключа с тази история. Не би измислил нещо, за да ме прати сам да те търся. Сигурно го знаеш.
— Може да сте го измислили заедно.
— Това няма смисъл по същата причина. Просто мислиш на глас, но сам не си вярваш.
— Може би.
— Трябва да му помогнем.
— Разбира се. — Но думите не прозвучаха искрено. Фотис гледаше в пространството, без да забелязва Матю, очевидно отново замисляше нещо, печелеше време.
— Защо ги нарече „принцове“?
— Принца — започна бавно Фотис, — така с дядо ти наричахме немския офицер, за когото ти разказах. Или Пашата, защото той обичаше да живее охолно и да се заобикаля с откраднати съкровища. Той е човекът, с когото Андреас сключи сделка, с която изпрати Света Богородица в изгнание.
— Мюлер? Нацистът, когото е търсил през целия си живот?
— Същият.
— Дел Карос е Мюлер?
— Възможно е.
— Защо би ми го казал?
— За да знаем. Или като предупреждение, че си имаме работа с много по-опасен човек, отколкото предполагаме. Дядо ти винаги е бил лоялен.
— И как ще му се отплатиш за това?
— Не мога да му помогна. Трудно ми е да опазя дори себе си.
— Иконата е у теб. Не си струва Андреас да умре заради нея.
— Животът му вече е обречен. Нали не си му казал за тази къща?
— Не, разбира се.
— Тогава нищо не могат да измъкнат от него. Разбираш ли? Той е използвал последната възможност, за да ни предупреди. Ако сега им дадеш информацията, Андреас пак ще умре, вероятно ти и аз също. И ще вземат Богородица. Така ще стане причина за нашата смърт. Мислиш ли, че го иска? Смяташ ли, че иска да даде възможност на Мюлер да го предаде отново? Можем да предотвратим това. Трябва да ми помогнеш.
— Познавам един човек, който може да ни е от полза. Бивш член на Мосад, приятел на Андреас. Не можем да го изоставим, трябва да направим нещо.
— Ти нищо не разбираш.
Крехкото тяло на кръстника му се тресеше от гняв и ръката, стиснала пистолета, подскачаше върху бедрото му. Тихо пиукане привлече очите и на двамата към бюрото, където на конзолата проблясваше червена светлина. Фотис скочи и се затътри към нея.
— Може би свещеникът е решил да разбере какво става? Не. Не е отпред, а зад къщата…
Той се завъртя и насочи пистолета към главата на Матю. Излъчваше такава заплаха, че Матю вдигна ръце и отстъпи две крачки.
— Кръстник!
— Кого си довел? Кажи ми истината.
— Никого, освен свещеника.
— Не, ти си ги довел. Може би не си знаел, но те са те последвали.
Съвзел се донякъде, Матю последва стареца вън от стаята с треперещи крака. Фотис се обърна веднъж и сложи пръст на устните си, после пое по коридора, но не натам, откъдето бяха дошли, а в обратна посока, която ги отведе до друг, по-къс коридор. На върха на тясното стръмно стълбище той даде на Матю знак да го изчака, после тръгна надолу. След секунди изчезна зад завоя, а Матю стоеше тих и безпомощен, загледан в мястото, където се беше скрил кръстникът му. Какво щеше да стане сега? Кой беше долу? Трябваше ли да провери какво прави Йоанис? Нерешителността го задържаше на място и след около минута чу отдолу слаб шум. Фотис се появи. Изкачи стълбите с известни усилия, но здраво стисна рамото на Матю и приближи устни до ухото му.
— Чувам го, но не го виждам. Сега има и друг на предната врата. Ще се отбраняваме на втория етаж. Можеш ли да си служиш с това?
Фотис му подаде с дръжката напред голям пистолет. Матю кимна колебливо. Кръстникът му зареди патрон в дулото колкото се можеше по-тихо, после сложи пистолета в ръката му.
— Натискай силно спусъка. Стой тук и застреляй всеки, който се качи по тези стълби.
Той притисна Матю до стената, после извади валтера изпод жилетката си и тръгна към предната част на къщата. Страхът от предстоящия сблъсък се бореше с гнева, че събитията не се бяха развили както бе възнамерявал, но Матю не сваляше поглед от стълбите. Не искаше да се разсейва с мисли, но те неканени нахлуваха в ума му. Ако долу бяха Дел Карос и приятелят му, трябваше да действа без колебание, както го беше и инструктирал Фотис. Но ако беше някой друг? ФБР, Бени или дори Йоанис? Ако изчакаше, докато разпознае човека, щеше ли да има шанс да реагира? Би ли могъл да застреля някой непознат?