Или това беше някаква игра, която Фотис отново си играеше с него? Той отстъпи до завоя на коридора, за да се увери, че старият негодник не бяга по предното стълбище с иконата. Слаб шум отдолу го накара бързо да се върне на мястото си. Но всичките му мисли изчезнаха, когато от предната част на къщата се чу стрелба.
25.
Ян не беше харесал никак плана, но възможностите им бяха ограничени. Бяха упоили Спиридис, но той им каза малко, очевидно не знаеше къде да открият Драгумис. Момчето беше най-добрият им шанс. Най-сигурно щеше да е да го хванат, но Мюлер прецени по тона му, че не знае къде точно се намира кръстникът му. Ако го оставеха, може би щеше да го намери. Ако Ян се опиташе да залови едновременно и момчето, и свещеника, нещо можеше да се обърка; Спиър можеше да загине, а и не си струваше двама души да се занимават с трима заложници. И един им стигаше. Най-добрият план беше Ван Меер да проследи момчето.
Холандецът беше раздразнен, най-близкото до гняв състояние, в което изпадаше. Наблюдаваше апартамента на Спиър от дни наред и се учуди, че момчето бе толкова глупаво да се върне. Нека го заловя, убеждаваше той Мюлер, той е вътре. Но накрая се беше примирил и всичко се беше оказало точно толкова трудно, колкото беше предвидил. Мюлер го следеше с колата под наем, а Ян пеша, но когато разбраха, че Спиър ще вземе назаем кола от приятел, се смениха. Ян седна зад волана и успя да не го изгуби, докато излязоха от града, после по Бронкс Ривър Паркуей и лъкатушещите, малки пътища на северен Уестчестър. Ян си разбираше от работата, а момчето не беше опитно, но на такова дълго разстояние имаше вероятност да е забелязало, че го преследват. А това означаваше, че може да попаднат на засада.
Мюлер погледна към Спиридис, който още не беше дошъл на себе си след последната инжекция. Щом пристигнеха, щяха да му бият още една и едва ли щеше да оживее. Китките му бяха вързани с найлоново въже, бяха го завили с одеяло, за да не се виждат. Мюлер отново погледна към пътя и осъзна, че е изгубил от поглед колата на Спиър.
— Къде е?
— Влезе през онази порта в тухлената стена.
— А ние защо продължаваме?
Ян го погледна с отвращение.
— Да не искаш да влезем след него и да се самопоканим на питие?
Продължиха още стотина метра след вратата, но видяха само дървета и ограда, а после изгубиха къщата от поглед. Ян обърна и се върна обратно, отново премина покрай портата и когато стигна до гористата долчинка малко по-нататък, спря и паркира между бурените. Извади мобилния си телефон и го превключи на режим уоки-токи. После отвори вратата.
— Дай ми време да вляза. После мини отпред, както се разбрахме.
— Да, да.
— Около десетина минути ще ми бъдат достатъчни. Помни, че след като вляза, може би няма да мога да говоря.
— Всичко това го минахме. Просто тръгвай.
— Не бъди нетърпелив. Почти успяхме.
На това не беше нужен отговор и когато Ян изчезна между младите дъбове и кленове като призрак, Мюлер си пое дъх и се намести на мястото на шофьора. Изчака пет минути, преди да подкара колата, огледа се за движение по празния път и бавно излезе на шосето. Ян беше прав — да върви по дяволите — нямаше нужда да бързат, нямаше нужда от паника. Вече затягаха примката. Сега не беше моментът за глупави грешки.
Когато зави и подкара по склона, отново видя тухлената стена, стара и покрита с мъх. На стотина метра навътре се появиха каменни колони, маркиращи началото на входната алея. Той спря на тревистото отклонение на пътя, извади телефона си и зачака обаждането на Ян, хвърляйки още един поглед към Спиридис. Беше ли помръднал, или причината беше в движението на колата? Огледа пътя, дърветата, стената и забеляза малката камера на левия стълб, насочена точно към него.
По дяволите, трябваше да я види по-рано; сигурно навсякъде имаше камери. Инстинктивно подкара отново и пое по дългата павирана алея. Защо да дава на Драгумис още време за мислене? Ако имаха късмет, само старият грък щеше да е тук. Мобилният телефон на седалката до него запращя, показвайки, че Ян е вътре, но не може да говори. Мюлер почувства как сърцето му заби тревожно и пое с пълни гърди застоялия въздух в колата. Паркира възможно най-далеч от къщата и хукна към предната врата.
В колата на Спиър нямаше никого, следователно и той, и свещеникът трябваше да са вътре. Без да обръща внимание на неизбежната камера до вратата, Мюлер натисна дръжката. Беше отключено. Или Ян беше действал бързо, или това бе прекалено явен капан. Извади пистолета от джоба си и отвори със свободната си ръка. Отначало не се случи нищо. Видя красив синьо-червен ориенталски килим в подножието на стълбите и широки арки, които водеха към облени от слънцето стаи от двете страни на коридора. Мюлер пристъпи бързо навътре и тръгна към стълбите. Първият изстрел го стресна, но при втория вече се търкаляше по земята — инстинктът беше победил възрастта. Чу поне един удар на куршум в дървото. Удари се в нещо дървено и се изправи на колене, блъскайки глава в плота на голяма маса. През сълзи видя, че е в трапезарията, където куршумите явно не достигаха.