На две стъпала преди площадката лежеше черен деветмилиметров пистолет, а на стената имаше кърваво петно. Ян стоеше в задимения коридор и се оглеждаше вляво и вдясно. Мюлер хвърли мократа хавлия върху горящите кърпи и стъпи върху нея няколко пъти. Подът беше обгорял, но нищо не се бе подпалило. Навсякъде имаше дупки от куршуми.
— Улучил си го — прошепна Мюлер.
— В ръката — поясни Ян. — Спиър беше. Сигурно е наблизо.
— Но няма оръжие.
Без оръжие, ранен и вероятно ужасен. В ума си германецът задраска момчето като противник. Сега оставаше само Драгумис и предимството отново беше на тяхна страна. Иконата беше тук някъде на втория етаж, иначе гъркът не би изоставил първия без бой. Коридорът, в който се намираха, водеше до друг след около четири метра, където завоят надясно щеше да ги отведе в предната част на кухнята.
Ван Меер хвърли поглед зад ъгъла.
— Е? — попита Мюлер.
— Нищо. Има много врати.
— Виждаш ли площадката на предното стълбище.
— Да.
— Добре. Гъркът не може да я пази, защото ще го застрелям оттук. Мини отзад и се качи отпред, за да настъпим от двете страни.
— Спиър е някъде наблизо.
— Той не е страшен. Важен е Драгумис.
Холандецът не изглеждаше убеден, но кимна, плъзна се по късия коридор и безшумно изчезна по задните стълби. Мюлер стигна до ъгъла и погледна, но видя само това, което Ян му беше описал. Всичко беше наред. Всеки миг щяха да приключат. Околните къщи бяха твърде далеч, за да чуе някой изстрел, а Драгумис никога не би повикал полиция. Беше им в ръцете, стига да не направеха някаква глупава грешка. Като да не броят патроните. Колко беше изстрелял той? Само три, беше сигурен. Потърси в палтото си резервния пълнител, но вместо него извади малък кожен несесер. Спринцовката и наркотикът. Беше забравил да бие още една доза на Спиридис, преди да слезе. Едва ли имаше значение. Той беше в безсъзнание, а и вързан. Но подобни грешки показваха, че е невнимателен. Трябваше да се съсредоточи. Ако искаше да оцелее след днешния ден, трябваше да полага повече усилия. Никакви грешки повече. „Бъди като Ян — каза той на треперещите си ръце, — бъди като машина, докато свършим работата.“
Сребристият нисан на Бени слезе от рампата с ужасна скорост, спря само колкото да се качи Ана и след по-малко от минута отново се носеше по шосето. Първото, което Ана направи, беше да се обади на Бени. Съобщението на Матю не й обясняваше почти нищо; само я уведомяваше какво е намислил, в случай че нещо стане. Но той вече й беше разказвал как с бившата си приятелка, която била отраснала в околността, са търсили къщата на кръстника му. Робин беше разковничето. Бени отиде направо в апартамента на Матю и го претърси за тефтерче с телефони. Откри го бързо. Обикновено мъжете не записваха много неща, но Бени беше открил името Робин Спраг с телефонен номер, а Ана го беше убедила, че е по-добре тя да се обади.
Беше рано и тя успя да намери жената, преди да е излязла от работа. Последваха очакваната съпротива и раздразнение, затова се наложи да разкаже много лични неща за Матю — трябваше да докаже, че са близки. После обясни на Робин, че той е в опасност — нещо, свързано с кръстника му. Робин познаваше Фотис и не й беше трудно да го повярва. През изминалите месец-два беше позабравила подробностите, но доколкото можа, описа пътя към къщата. Ана не искаше да каже на Бени какво е научила, а настоя да я вземе. Той вече беше подкарал на север и упорството й го вбеси. „Излагаш Матю на риск“, беше й казал, но щяха да се забавят само с няколко минути, а и проблемът беше твърде сериозен, за да очаква, че тя ще отстъпи. Тя успокои родителите на Матю като им каза, че отива да го види, което беше вярно или поне за това се молеше. После се спусна бързо пеша към пресечката на Фенилор Роуд и Бронкс Ривър Паркуей.
— Както виждаш, не беше толкова трудно — каза Ана, когато Бени даде газ.
— Трудното тепърва предстои. Сложи си колана, ще карам бързо.
— Наистина ли смяташ, че са го проследили?
— Аз бих постъпил така. А сега ми кажи къде отиваме.
Отминаха язовир „Кенсико“ и завиха по лъкатушещи второстепенни пътища. Друг ден пътуването би било приятно, местността бе изпълнена с езера, гори и прекрасни гледки, но Ана беше напрегната, сверяваше всеки ориентир с оскъдните инструкции на Робин, опитвайки се да забрави колко много зависи в момента от правилните й решения. Не след дълго минаха през гориста долчинка, после се изкачиха по възвишение до тухлената стена и входа, ограден от каменни стълбове. Ана едва различи плочестия покрив през дърветата.