— Какво, по дяволите, смяташ, че съм намислил? Да не си решил, че гръцкото правителство иска тази икона? Че биха ме изпратили да я взема?
— Какво си чувал за Мюлер?
Сега пък Мюлер. Този човек нямаше срам.
— Само, че е мъртъв.
— Така ли? А аз чух, че е в Ню Йорк.
Андреас неспокойно се размърда. Искаше му се да не отговаря, но не се въздържа.
— От кого?
— Признавам, от ненадежден източник. Но все пак сметнах, че трябва да го знаеш. Би било логично да се появи. Ти никога не повярва, че е мъртъв.
— Не искам да говорим за Мюлер. Трябва да видя Алекос.
— Да. Бях два пъти в болницата. Първия път той отказа да ме види.
— Съжалявам да го чуя.
— Но не си изненадан. Може да откаже да види и теб. Готов ли си за това?
Готов? Как би могъл човек да се подготви да бъде отхвърлен от болния си, може би умиращ син? Андреас беше преживял достатъчно ужаси, но не би могъл да си представи нищо по-лошо от подобно отхвърляне и не искаше да мисли за тази възможност.
— С помощта на Матю се надявам да преодолея съпротивата му.
— Отлично. Слушай, нека забравим този тъжен разговор за час. Ела да пием по коняк.
— Трябва веднага да видя Алекос.
— Часовете за посещение са по-късно. След като хапнем, всички ще отидем.
— Не, аз ще отида с Матю.
— Разбира се. Той ще дойде на вечеря. После двамата ще отидете да видите Алекос.
Мошеникът беше помислил за всичко. Храната щеше да бъде добра, а присъствието на Матю щеше да направи вечерта поносима. Андреас не пиеше, но щеше да удари един коняк с Фотис. Имаше нужда от това.
— Имаш ли от хубавата „Метакса“?
— Нещо по-добро. Истински „Реми Мартен“.
3.
Предишната нощ Матю отново беше сънувал съня. Беше изчезнала една картина, шедьовърът на колекцията, и той трябваше да я намери, но не можеше да си спомни как изглежда. Група хора стояха пред празната стена и патетично възхваляваха красотата на изгубения портрет — устните, очите, божествения цвят на плътта. Опитваше се да извика образа в съзнанието си, но той се размазваше, убягваше му като лицата от сънищата. Музеят, който познаваше така добре, се превърна в непроходим лабиринт, и нямаше Ариадна, която да го изведе. Падна мрак. Последваха странни сънища. Търсенето преминаваше от минало в бъдеще, той беше и преследвач, и преследван. В една полутъмна стая в мазето видя картината на отсрещната стена, но не можеше да стигне до нея. Беше сам, нямаше кой да му помогне. А после изведнъж някакво кошмарно присъствие изпълни съзнанието му. В този миг винаги се събуждаше.
Пътуваха мълчаливо в колата. Матю беше на волана на заетия от колежката си Карол „Таурус“, Андреас се беше сгушил до него. В мига, когато бяха излезли на хладния вечерен въздух, живецът му беше изчезнал и стана ясно, че оживлението, което беше демонстрирал на вечерята, е било представление за пред Фотис. Те винаги играеха, когато бяха заедно. Когато минаха моста „Триборо“, Матю плати таксата и даде газ, хвърляйки поглед към дядо си. Шапката и яката, изпъстрени от редуването на сенки и светлини от уличните лампи, скриваха лицето му. Матю беше посетил Андреас в Атина преди две години и отново бе поразен колко малко е остарял. Все още имаше остър поглед, ясен ум и ръцете му стискаха като клещи. На седемдесет и седем години можеше да мине за енергичен мъж на шестдесет. Но тази нощ изглеждаше стар, раменете му бяха отпуснати, влачеше крака. Очите му блуждаеха, както и умът му. Но може би просто бе уморен от полета.
Колата пое по булевард „Рузвелт“ и почти веднага зави по Сто и шестнадесета улица. От слабо осветеното баскетболно игрище до тях долетяха викове и металическото кънтене на таблото с коша. Около тях се издигаха високи тухлени блокове.
— Това ли е Харлем? — попита Андреас.
— Да, испанският Харлем.
— Грозен е.
— Атина — също.
— Странно сравнение. Да не би да засегнах гордостта ти от града?
— Съвременните градове са грозни, но в Ню Йорк има и красиви места.
— Атина има история.
— Прекалено много.
— Вярно е. Гърците са обременени от историята си, но в Европа това е разпространен феномен. Американците са по-склонни да опитват нови неща. В това е силата им, но тя ги води и до големи глупости. Непрестанно сменят приятелите си и изоставят старите съюзници. Затова светът не вярва на Америка.