— Фотис иска да го забърка в нещо — обади се Алекос. — Свързано е с онази проклета икона. Знаеш ли за това?
— Днес научих.
— И не си замесен?
— Не.
— Откъде да знам, че ми казваш истината?
— Вярно е.
— Не го забърквай. Остави момчето на мира. Кажи на онзи проклет интригант да остави сина ми на мира.
— Музеят му е възложил да я оцени. Не виждам нищо лошо в това.
— Мислиш, че Фотис не го е уредил? Този човек се бърка навсякъде.
— Не разбирам какво ще спечели от това. Вземе ли музеят иконата, той няма да има на какво да се надява.
— Откъде знаеш, че е толкова просто? Кой ти каза, че Матю ще я оценява?
— Фотис.
— И как му се струва това? Какво ти каза?
Алекос имаше ум на учен, необучен да заблуждава умишлено. Несъмнено това беше причината, поради която мразеше баща си и чичо си — не само защото двойствеността беше такава голяма част от техния живот, но и защото беше лесно да заблудят самия него.
— Беше доволен — отвърна Андреас.
— Разбира се, аз не съм шпионин, но щом този човек е доволен от нещо, се притеснявам. Не замесвай сина ми.
— Това ще му помогне в работата. — Работа беше най-свещената дума за Алекос.
В този миг чуха, че Матю тихичко разговаря със сестрата в коридора. Алекос с мъка се приведе напред.
— Поне поговори с него. Разкажи му историята.
Устата на Андреас беше пресъхнала. Каква част от историята знаеше синът му? Кой му я беше разказал? Не беше Фотис. Мария? Самият той през някоя забравена вечер преди много години? Синът му гледаше настоятелно.
— Не можеш да го направиш, нали? Тогава му кажи да не се меси. Направи го заради мен. Той няма да послуша баща си, но теб — със сигурност.
— Не съм много убеден.
Матю влезе в стаята.
— Ще го направиш ли заради мен?
Мозъкът на Андреас се пръскаше от мисли, всички те неосъществими заради израза върху лицето на сина му.
— Ще говоря с него.
Матю докосна рамото му и когато Андреас се обърна, му подаде чашата с кафе. Стомахът на стареца се сви, в гърлото му загорча. Той постави чашата на облегалката на стола, придържайки я с ръка, и усети как топлината прониква в скованите му пръсти.
— Дядо ти ме измори — заяви Алекос. — Скоро ще трябва да си тръгнете.
— Ще дойдем пак утре.
— Майка ти ще дойде утре. Лекарите ще й кажат всичко. Кой знае, може би следващия път ще се видим у дома.
— Това би било чудесно.
Андреас се изправи твърде бързо и приседна на леглото, за да не изгуби равновесие.
— Тревожа се за теб, татко. — Гласът на Алекос беше тих.
Андреас сграбчи ръката на сина си с внезапна сила и я стисна. Лицето на болния остана безизразно, но той отвърна на ръкостискането. Старецът се изправи.
— Аз съм единственият тук, за когото можеш да не се притесняваш.
— Трябваше да се обадя в хотела — най-сетне каза Андреас. — Дано са запазили стаята ми.
Матю даде газ по пустия булевард.
— Абсурдно е да спиш в хотел, когато мама е сама в онази огромна къща. Ще ти се зарадва.
— Няма да ми откаже, но ще се чувства неловко.
— Тогава ела при мен. Апартаментът не е голям, но има място. Така ще бъдеш по-близо до болницата.
— Повярвай ми, предпочитам да се настаня в хотел. А сега ми кажи какво разбра от сестрата.
— Нищо не пропускаш. — Спряха на светофара на Осемдесет и шеста. — Не ми каза кой знае какво, трябвало да говоря с лекаря. Потвърди, че вероятно скоро ще го пуснат да се прибере. Но ме предупреди, че след седмица може да го приемат обратно.
Това не бива да се допуска, помисли си Андреас, но Алекос сам трябваше да реши.
Отново се движеха покрай голямата осветена сграда на музея „Метрополитен“, с колоните и куличките, избелелия камък и огромните цветни знамена. Музеят на Матю.
— Трябва да му намерим морфин — каза Андреас.
— Те ще му дадат нещо, сигурен съм. Засега не го боли много.
— Това може и да не продължи дълго, а не можем да разчитаме на съчувствието на лекарите. Искам да кажа, че трябва да осигурим сами морфин в случай на нужда. — В последвалата тишина той почувства, че Матю е приел идеята му.
— Фотис може да намери — каза внукът му.
— Несъмнено. Ако няма друга възможност, ще го помолим.
— Не обичаш да му искаш услуги.
— Отношенията ми с кръстника ти са доста сложни. Опитвам се да разделям бизнеса от приятелството, но за него разграничения не съществуват.