— Знаеш, че татко не го харесва.
— Сигурен съм, че чувствата на баща ти са също сложни. Главното е, че не му вярва. Смята, че Фотис може да се опита да те забърка в някоя от интригите си.
Завиха на изток по Седемдесет и втора улица. Матю не отвърна веднага, но Андреас търпеливо изчакваше.
— Не мисля, че тези дни Фотис има много време за интриги — най-после каза младежът. — Започва да усеща, че е смъртен. Иска да прави неща, които му доставят удоволствие, да бъде със семейството си, а това сме ние. Едва ли ще ни постави в опасност.
— Може би. — Трябваше да бъде предпазлив, момчето беше близко с кръстника си. — Но опасността сама намира Фотис.
Матю се усмихна.
— Той казва същото за теб.
— Така ли? Няма да го отрека. И двамата сякаш привличаме опасността. Като млади толкова често сме я търсили, че я чувстваме като стара приятелка. Но те предупреждавам — аз бях любител, докато Фотис е истински експерт.
Трудно му беше да разгадае изражението на Матю. Дали объркване или раздразнение бе причина за бръчиците по челото и около очите му, или просто се беше съсредоточил върху предстоящия завой към Лексингтън авеню? Наближаваха хотела.
— Трябва да е отляво — обади се Андреас. — След малко ще го видим.
— Откъде намираш тези места?
— Приятели ми ги препоръчват.
— Сигурно не са прави, щом рядко отсядаш втори път на едно и също място.
— Просто навик. Ето, мисля, че е там. Зеленият сенник. — Андреас се обърна, за да наблюдава Матю, докато паркираше колата пред сградата на приятен стар и евтин хотел. — Надявам се, че не съм те обидил. Знаеш, че обичам кръстника ти, но и го познавам добре. Не е лесно да го разбереш. Ще бъде добре за теб и още по-добре за спокойствието на баща ти, ако не се забъркваш в никакви делови връзки с Фотис. Дори ако става дума за размяна на услуги.
Матю мълчаливо се взираше през предното стъкло. Не беше неучтив, но този разговор го караше да се чувства неудобно. Нещата може би бяха стигнали по-далеч, отколкото Андреас очакваше. Щеше да се наложи да разговаря по-открито с него, но не сега.
— Имаш ли свободно време тази седмица, момчето ми? Утре?
— Утре съм много зает. Ще ти се обадя, когато разбера какъв ми е графикът.
— Чудесно.
— Хайде, ела да те регистрираме.
4.
В началото беше Словото. В края Словото не струваше кой знае колко. На църковните служби, на които тайно присъстваше, Матю бързо губеше връзката между произнасяните и изпети думи, гръцкият се превръщаше в чиста музика, в чист звук. Звук, примесен с аромата на тамян, с отблясъка на слабите светлини върху варака и тъмните очи на светците по иконостасите. Понякога това беше достатъчно, за да предизвика нещо като транс, който успокояваше душата му или поне духа му. Беше ли това вяра? Той знаеше, че ако последва думите, ако предприеме това пътуване с разума си, щеше да се чувства нелепо. Трябваше да се отпусне. Бившата му приятелка Робин, отказала се от католицизма, беше преживяла същия феномен. Наричаше го Хипнозата на Исус.
В селото на баба му в Гърция един стар свещеник бе показал на Матю избледняла черно-бяла снимка на Богородица от Катарини, направена преди изчезването й през войната. Разказите на кръстника му и сведенията, които беше прочел в няколко книги, потънаха някъде само след един поглед върху шестдесетгодишната малка снимка. Тогава за миг беше разбрал всичко. Копнежът, надеждата, отчаянието, които присъстваха във вихрушката от тъмносиво, в черните очи. Ако кръстникът му беше прав, само след минути щеше да види истинската икона. И думите отново щяха да му изневерят.
Къщата от кафяв камък приличаше на още няколко на същата улица, като се изключат железните решетки на прозорците и дискретната камера за наблюдение до вратата. Шумът от звънеца не се чу отвън, но Матю изчака. Вниманието му беше приковано върху решетката на домофона, когато вратата рязко се отвори.
Това със сигурност не беше прислужницата. Привлекателна жена, малко над тридесетте, с тъмноруса коса, тъмни кръгове под бледосините очи и скъпо бежово сако. Внучката. Тя сякаш се стресна да го види, но произнесе името му.
— Господин Спиър?
— Да. Госпожица Кеслер?
— Точно така. Изглеждате изненадан да ме видите.
— Щях да кажа същото.
Тя се засмя — кратък и сякаш непривичен звук.