— Заповядайте. — Матю пристъпи в тесния вход и се озова близо до нея. Тя продължаваше да говори. — Предварителните очаквания са странно нещо. Кого очаквахте да видите?
— Не знам, вероятно прислужница.
— Нямам прислужници.
Мрачна библиотека с ламперия се намираше веднага вдясно от входа, но останалата част от къщата беше забележително светла. Той последва домакинята по тесен коридор, облицован с дърво в долната си част и боядисан в бяло в горната. Стените бяха покрити с картини в рамки, с карти на средновековни градове — несъмнено издаващи вкуса на покойния. Вероятно тя все още не е оставила отпечатъка си върху къщата, помисли си Матю, после осъзна, че няма и представа какво харесва госпожица Кеслер. Както би казала Робин, опитваше се да добие представа за личността й, без да я познава. Един от лошите му навици.
— Готвачът е глух, а и в момента не е тук. Освободих сестрата, след като дядо ми почина, така че сега съм сама. Искате ли кафе?
Кухнята беше светла, прозорците пропускаха толкова светлина, колкото позволяваше големият чинар отпред. Матю се поколеба. Това беше първото му самостоятелно посещение в нечий дом и не бе наясно с протокола.
— Само ако имате готово.
— Бих дала всичко за чаша кафе. Седнете, моля.
Тя наля в две големи чаши от син порцелан отдавна правеното кафе — той го усети по миризмата — от евтината пластмасова кафеварка на шкафа.
— Мляко, захар?
— Черно.
— Радвам се, че го предпочитате така, защото мляко няма, а не знам къде е захарта.
Той отпи глътка и побутна чашата встрани. Никой от семейството му не би поднесъл подобно кафе и на най-злия си враг. Какво казваха за богаташите и храната?
— А кого очаквахте вие? — попита той.
— Не знам.
— Мъж в туидено сако с посивяла коса и очила?
— Да, може би и с лула.
— Не и на работа. Не бих искал да одимя тези деликатни повърхности.
— Разбира се. Просто очаквах някой по-възрастен.
— Всеки ден се старая в тази насока.
Тя отново се засмя и Матю осъзна, че ще трябва да се бори с желанието си да я разсмива отново.
— Отдавна ли работите за музея?
— От три години. Не е много време. Можеш да работиш там и десет години, и все още да те смятат за новак.
— Но нали сте уредник?
— Помощник.
— Впечатляващо за млад човек като вас, нали?
Сега той разбра. Това не беше светски разговор, тя проучваше дали е достоен да оцени колекцията на дядо й.
— Не чак толкова. Трябваше им човек, който да познава източноправославното изкуство, а това ми е специалността. Преди това съм работил две години в Музея на Византия в Атина.
— Интересно. — Явно бързо се умори от разпита. — Това кафе е ужасно, ще направя ново.
— Тази сутрин пих достатъчно.
— Бързате да се хванете на работа, а аз ви бавя.
— За никъде не бързам. — Трябваше да бъде предпазлив. — Не е лесно да покажеш колекция, с която имаш дълбока емоционална връзка, на един непознат. Едно е да решиш да се разделиш с нея, а съвсем друго да гледаш как някой тъй наречен експерт я оценява, превръщайки я просто в стока.
— Това ли правите, господин Спиър?
— Надявам се, че не. Опитвах се да погледна на нещата от вашата страна.
— Проявявате голямо разбиране. Сигурно често имате такива поръчки.
— Всъщност, не.
— Проблемът е, че иконата е долу в нещо като параклис, който дядо ми е построил. Мястото е много лично. Никой, освен него не влизаше там.
— Разбирам. Тогава можете да я изнесете оттам, за да я разгледам тук. При всички случаи светлината ще бъде по-силна.
— Съжалявам, изобщо не помислих за светлината. Не мога да си представя да я видя на друго място, освен в онова странно помещение. Предполагам, че затова не я преместих.
— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми.
— Навярно преувеличавам. Това е просто малък параклис, капризът на един старец. Кой вече строи такива неща у дома си?
— Очевидно в сърцето си дядо ви е бил медиевист.
— Така е.
— Мога ли да го видя?
За миг тя го изгледа недоумяващо. Беше уморена, вероятно напоследък не си доспиваше и мислите трудно стигаха до съзнанието й.
— Параклиса? Разбира се, искам да го видите. После можем да отнесем иконата на някое по-светло място, за да я разгледате както трябва.
— Чудесно.
— Добре. — Тя се изправи и отново спря. — Опитвам се да ви обясня, че тя не беше за дядо ми ценно произведение на изкуството, а реликва, която той почиташе.