— Мисля, че когато са я рисували, религията е била доста по-първично преживяване.
— Сещам се за всички ренесансови шедьоври. — Сега тя стоеше до него и говореше тихо, почти в ухото му. — В естетическо отношение те са съвършени. Мария е винаги ведра. Но в тази икона има нещо много по-силно, по-живо. Тя изглежда заплашителна. Божествена. Макар че всъщност не е богиня.
— За гърците е.
— Съжалявам, говоря глупости. Бих хвърлила вината върху кафето, но истината е, че се изнервям тук.
— Гузна съвест?
— Може би. Тази икона ме плаши. Дядо ми можеше да стои пред нея с часове, не знам как. — Той почувства дъха й върху шията си, когато тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Всъщност тук е умрял.
— Наистина ли?
— Получил едновременно сърдечен удар и инсулт. Даяна, сестрата, го намерила точно на мястото, където стоите.
Той устоя на импулса да се премести.
— Нищо чудно, че иконата те разстройва.
— Ценна ли е тя, Матю? — попита Ана.
— Срамота е, че е толкова повредена, макар че това сякаш засилва мистичното й излъчване. Бих казал, че е отлична работа, и то много стара. Може би от преди разкола, което я прави изключително рядка. Но ще се уверя, когато я разгледам по-отблизо.
— Ще трябва да я свалим от стената.
— Ако искаш, ще го направя аз. Имам опит в боравенето с такива неща.
Тя приглади косата си с две ръце и кимна.
— Това сигурно е нарушение на застрахователните изисквания, но предпочитам да я махнем оттук. Трябва само да изключим алармата.
— Как ще го направим?
— Не съм сигурна. Ела ми помогни.
Андреас беше оставил съобщение на Морисън от агенцията във Вашингтон предишната вечер и на следващата сутрин той му се обади в хотела.
— Какво те води в Щатите, приятелю?
— Синът ми е болен.
— Съжалявам да го чуя.
Несъмнено беше така, но от тона му личеше, че има по-важна работа, отколкото да разговаря с един пенсиониран гръцки агент.
Андреас си го представяше — спретнат, късо подстриган, с нервен, шарещ поглед, който, решен да не пропусне нищо, пропускаше всичко. Нетърпение. Това беше причината въпреки всичките си ресурси американското разузнаване винаги да обърква нещата. Биваше ги да разчитат сателитни снимки, но не и да четат по лицата. Не можеха да преценят настроенията на хората.
— Имам молба — продължи Андреас. — Проблемът е доста деликатен.
— Убеден съм, че тази линия е сигурна.
— Бих предпочел да се срещнем. Нали си в Ню Йорк?
— Защо мислиш така?
— Просто предположих. — Когато нямаш информация, трябва да си добър в предположенията. — Ти често идваш тук. Пък и във Вашингтон няма сигурни линии.
Морисън се разсмя.
— Сигурно е така. Добре, но трябва да е набързо и скоро. Например, още тази сутрин.
— Това ме устройва.
Морисън избра едно невзрачно кафене за място на срещата — винаги предпочиташе такива местенца. Имаше енциклопедични познания за всеки безличен ресторант с лоша храна в който и да е град на Североизточна Америка. Предшественикът му Бил Барбър водеше Андреас в чудесни заведения, където се хранеха, пиеха, разказваха си истории и си разменяха информация почти небрежно, сякаш това не им беше работата. Но Барбър не държеше на протокола, а и по онова време Андреас му беше полезен.
Той пристигна пръв и избра едно сепаре отзад, твърде близо до горещата, неприятна миризма от фритюрника. Морисън пристигна след няколко минути в униформеното си синьо сако и сив шлифер, макар че днес те подхождаха на времето — беше ветровито и всеки миг можеше да завали.
— Изглеждаш добре.
— Изглеждам ужасно, както и ти — отвърна рязко Андреас, не само защото беше вярно, но и защото искаше да притесни мъжа срещу себе си. Не се бяха виждали от години и времето не беше пощадило Морисън. Бе натежал, с посивели слепоочия и погледът му вече не шареше, а изглеждаше стъклен и застинал. Може би междувременно бе изпълнил доста неприятни задачи. Или пък имаше семейни проблеми. Но колкото и да би настоявал Андреас, Морисън едва ли щеше да му каже причината.
— Добре съм, просто нямам време да се наспя. Съжалявам за сина ти. Алекос, нали?
— Явно си препрочел досието ми. Поласкан съм.
— За бога, Анди, просто си спомням. Винаги ли обиждаш хората, от които искаш услуги?
— Да, това е гръцки обичай. Мразим да сме задължени на някого, затова го обиждаме от самото начало, за да е наясно, че не ни държи в ръцете си.