Морисън поклати глава, успокоен или развеселен.
— Истина ли е това?
— Не. Аз съм един невъзпитан старец, извинявай. Да, Алекос.
— Какво му е?
— Заболяване на кръвта. Ако можех да се сетя името, щеше да ти е познато. Подобни болести са редки в моето семейство, но за толкова млад човек… Не разбирам.
— Никой не може да разбере тези неща. Когато става дума за гадости, пътищата божии са неведоми.
Андреас реши, че харесва тази по-стара и ексцентрична версия на Морисън повече, отколкото безочливия самомнителен мъж, когото беше познавал. Уморената изрусена келнерка ги изчака мълчаливо, но явно се обиди, когато й поръчаха само кафе, и агентът се почувства задължен да добави яйца и препечен хляб.
— Не съм закусвал.
— Винаги трябва да закусваш, Робърт.
— Знам, жена ми го повтаря всеки ден.
— Лично аз не бих закусвал тук, но съм доста претенциозен по отношение на храната си.
— И аз не възнамерявах.
— Тя те изнуди. Прилича на гневна пелопонеска. Готвачът също не изглежда много чист. А мексиканецът, който мие чиниите, има хрема. Не, не бих се хранил тук.
— Ще пия портокалов сок, за да избия микробите.
— Портокалов сок! По-добре яж чесън!
— С яйцата?
— По-добре, отколкото с кафето. Търся един човек.
— Официално ли?
— Вече не работя официално. Както казах, искам ти услуга. Трябва да знам дали този човек е влязъл в страната през последните две седмици. Може би някъде в района на Ню Йорк, макар да е възможно и на друго място. Мога да ти дам всичките му известни фалшиви имена.
— Това е доста трудна работа. Откъде идва?
— От Южна Америка. От Аржентина, вероятно е излязъл през някоя друга страна.
— Значи знае какво прави.
— Така е, но смятам, че в момента може и да не е толкова предпазлив. Не е очаквал да бъде проследен, освен това бърза.
— Как изглежда?
— Среден на ръст, със сини очи. Около осемдесетгодишен.
— Да не би случайно да е един германец, когото смятат за мъртъв от тридесет години?
Андреас се облегна на скърцащата облегалка, тапицирана с изкуствена кожа, разочарован от развитието на разговора. Беше разчитал, че тъй като е сравнително млад, Морисън няма да е запознат със случая.
— Досега не сме говорили за него.
— Стига, Анди — разсмя се правителственият агент, — това беше твоята мания. Всичко е в досието ти. Но този тип би трябвало да е мъртъв.
— Показаха ми гроб. Дървен кръст и прясна пръст зад последната къща, която е притежавал. Но не видях тялото му.
— От аржентинското разузнаване ли получи сведенията?
— Гробът беше пресен. На не повече от ден-два. Може да са го изкопали час преди да съм отишъл.
— Хората просто умират, приятелю. Много от старите нацисти починаха от естествена смърт.
— Прекалено удобно беше. Аржентинците го прикриваха. И още го правят, сигурен съм. Може би — ти също.
— Аз ли? — Морисън се усмихна невинно.
— Прекрасната организация, за която работиш. Интересно е, че издирването ми на Мюлер е така подробно описано в досието ми, а на времето вие изобщо не ми помогнахте.
— Нямахме ресурси. Той беше дребна риба, майор или полковник. Дори не беше генерал, да не говорим за някой от стълбовете на Райха. Трябваше да потърсиш израелското разузнаване.
— За тях също беше дребна риба, но накрая ми дадоха малко информация. Така открих къщата.
— Но аржентинците се намесиха.
— Веднага щом слязох от автобуса в близкото село. Знаеха кой съм. Бяха учтиви, казаха, че имат новини, които ще ми харесат. Заведоха ме при стълбата. Показаха ми гроба.
— Добре изпипано.
— Ще ми помогнеш ли, Робърт?
Морисън заби вилицата в голямата купчина яйца, която току-що бяха поставили пред него. После замря с объркан или може би отвратен вид.
— Мирише.
— Върни ги.
— Историята мирише. Ако е имало причина да не ти помогнем тогава, не знам каква е била, но не ми се ще да се забърквам сега.
— Какво значение може да има след толкова години? Поглези стареца.
— Не си струва. Ако е мъртъв, ще си загубя времето; ако е жив и ти кажа къде е, нещата могат да загрубеят. Не мога да ти позволя да го убиеш на американска земя.
— Кой ти каза, че ще го убия?
— Не беше ли това целта ти тогава? Защо иначе искаш да го намериш?