— Имам въпроси към него. Но по-важно е да го следя, за да предпазя други хора.
— Смяташ, че е намислил нещо? Ако знаеш какво, трябва да ми кажеш.
— Нямам представа какво възнамерява да прави. Разбери, Робърт — Андреас се наведе и втренчи поглед в събеседника си, — всичко, което искам да ми кажеш, е дали е влязъл в страната. Аз ще трябва да го открия, което вероятно ще се окаже невъзможно, но поне ще бъда нащрек. Ти ще защитиш мен с тази информация. Сега разбираш ли?
— Разбирам, че си едно сладкодумно дърто копеле.
— Накарай да ме следят.
— Не мога да си го позволя.
Андреас бръкна в джоба си, извади парче хартия и го сложи на масата. Морисън го погледна, докато дъвчеше препечената филия.
— Имената му?
— Онези, които зная.
— През последните тридесет години може да си е купил и други документи за самоличност.
— Така е. Но щом никой не го е преследвал, съмнявам се, че си е дал труда. Създаването на достоверна самоличност е мудна работа. Между другото, поне едно от тези имена е било засичано през последните десет години в Източна Европа. Отбелязал съм го. Разбира се, може и да не е бил той.
Тази информация дойде в повече на агента, пристигнал в големия метрополис с други приоритети, и той неспокойно се размърда на мястото си. Андреас беше доволен. Най-добре щеше да бъде, ако умореният бюрократ забравеше колкото се може по-голяма част от този разговор.
— Ако се заема с това — каза Морисън, кимвайки към листчето, — не значи, че се ангажирам по някакъв начин. Може да го открия и да реша да не ти кажа.
— Разбирам.
Агентът въздъхна, извади портфейла от сакото си, сложи двадесет долара на масата и прибра листчето.
— Ако този тип не е в списъците на издирваните, малко вероятно е да го намеря. Не ми се обаждай. Ако имам нещо за теб, ще ти позвъня в хотела.
— Никога не ми даваш да платя.
— Това е моята страна. Ти ще ме черпиш в Атина.
— Винаги го казваш, но нито веднъж не си дошъл.
— И това ще стане някой ден.
5.
Фотис седеше на обичайната си пейка, обърната под ъгъл към слънцето, със сивото си палто и шапка, белите му мустаци блестяха като фар. Ярки розови петна бяха избили по изпъкналите му скули и той разсеяно гледаше в пространството, докато хранеше ятото гълъби в краката си с натрошени соленки. Фотис заемаше толкова голямо място в съзнанието му, че Матю постоянно се изненадваше колко стар и крехък изглежда кръстникът му. И как не? Наближаваше деветдесетте. Но не само възрастта го караше да изглежда така, у него ставаше някаква по-дълбока промяна, която можеше да се усети само ако човек го виждаше всяка седмица. Фотис беше болен. Старият чаровник — или интригант, както Алекос го наричаше винаги — никога нямаше да си го признае, но не беше добре и болестта го принуждаваше да бърза. Матю седна.
— Калимера, кръстник.
Фотис бавно се обърна и му се усмихна.
— Хубава сутрин, наистина. Усещам слънцето. Мисля, че преживяхме още една зима.
— Зимата свърши преди седмици.
— Никога не можеш да си сигурен. Март е най-ужасният месец. Подмамва те с топлина и слънце, после те засипва със сняг. Април е по-надежден, мисля, че вече сме в безопасност. Как е баща ти?
— По-добре. Може би ще го изпишат.
— Чудесно. А как мина срещата му с дядо ти?
— Горе-долу. Беше малко напрегната. По едно време ме отпратиха, така че не знам какво е станало, но когато се върнах, все още си говореха.
Фотис поклати глава.
— Горкият човек.
— Ти как си?
— Както винаги. — Той потупа кръщелника си по коляното. — Това е моята тайна. Да се поразходим.
Тръгнаха на север и слънцето остана зад тях. Широката алея на зоологическата градина беше пълна с пищящи деца и Матю грижливо подхвана кръстника си. Фотис се усмихна добродушно на тичащите дребосъци, като старец, който се наслаждава на енергията им. Усмивката му не изчезна дори когато едно момченце се блъсна в него. Погледаха тюлените на скалистия им остров и зърнаха полярната мечка, която лениво плуваше в басейна си.
— Купи ли къщата? — попита Матю.
Фотис му беше разказал, че смята да купи имот в Армонк, и двамата с Робин, която беше отраснала там, импулсивно отидоха с колата до градчето и го намериха. Само преди няколко седмици — малко преди тя да го изостави.
— Къщата? — Фотис изглеждаше изненадан. — Не си спомням да съм ти казвал за нея. Не, все пак реших да не я купувам. Прекалено щях да се разглезя.