Това беше интересно. Когато за последен път бяха говорили за къщата, кръстникът му изглеждаше изключително запален и Матю беше останал с впечатлението, че твърдо е решил да я купи. Още една от малките тайни на стареца. Той разбра, че от него зависи да повдигне темата, която вълнуваше и двамата.
— Вчера видях иконата на Кеслер.
— Разкажи ми.
— Прекрасна е. Доста е повредена, но има невероятно излъчване. Много е впечатляваща.
— Значи мислиш, че стойността й е по-скоро духовна, отколкото художествена?
— Не е задължително. Зависи за кого.
— Точно в това е въпросът. — Старецът замълча, преди да тръгне по стръмното отклонение от алеята. — Ще препоръчаш ли на музея да я купи?
— Ще трябва да я види началникът на отдела, а вероятно и директорът. Решението ще се вземе на по-високо ниво.
— Какво, твоето мнение няма ли значение?
— Аз съм специалист по византийско изкуство и съм сигурен, че ще го вземат предвид. Би трябвало да я купим само заради възрастта й, а тя е и изключително произведение на изкуството. Може да бъде гвоздеят на новите зали.
— Със сигурност.
— Но има много други възможности. Музеят не може да купи всичко, което би искал.
— А ти би ли желал да я купят?
— Егоистично погледнато — да, за да мога да я изучавам, когато поискам. В музея нямаме много икони, а и нито една не е като тази.
— Сигурен съм в това. Но ще я окачат ли на стената, за да я гледат всички посетители, или ще стои в някой сандък в подземието с контролирана температура, достъпна само за очите на учените?
— Признавам, че това е проблем.
— Усетих. Ти си много съвестно момче. А сега — той хвана Матю под ръка и продължи напред, — разкажи ми за иконата.
Матю я описа, докато вървяха покрай тучния склон, обсипан с жълти и бели нарциси, и през малката овощна градина с напъпили дървета. Опитваше се да се ограничи само с технически термини, но се боеше, че въпреки това си пролича колко емоционално му е въздействала. Струваше му се невъзможно да използва академичния си тон и да запази професионалната обективност, когато говореше или дори мислеше за нея, и трябваше да се запита какво означава това. Старецът го слушаше мълчаливо и с безизразно лице, докато не спряха на кръстовището на Седемдесет и втора улица.
— Великолепно. Много бих искал да я видя някой ден.
— Сигурен съм, че това може да се уреди, когато всичко приключи.
Фотис го погледна с овлажнели очи, което може би се дължеше на вятъра.
— Знам, че ти беше най-подходящият човек, който да оцени тази икона.
— Трябва да ти благодаря, че си споменал името ми пред адвоката й. Какъв късмет, че се познавате.
— В един и същи клуб сме, но няма защо да ми благодариш. Музеят така или иначе щеше да изпрати теб.
— Може би семейството на Кеслер нямаше да се сети за музея, ако ти не беше го споменал. Но каквото и да стане от тук нататък, успях да я видя и съм доволен.
— Разбрах, че си направил много добро впечатление на госпожица Кеслер.
— Адвокатът ли ти каза?
— Защо да е тайна? Всъщност може би тя ще те покани на втори оглед. Този път от свое име.
Матю притеснено сви рамене.
— Няма смисъл — не аз решавам дали музеят ще я вземе.
Прекосиха и тръгнаха надолу по алеята към езерото с лодките.
— Може би греша, но тя, а не музеят ще реши съдбата на иконата.
— Разбира се.
— За това ще й трябва помощ, а тя вече ти има доверие.
— Ще бъде неловко.
— Смяташ, че ще те постави в положение, което противоречи на принципите ти? Погледни го от друга страна. Може би госпожица Кеслер има нужда да й кажат какво да направи.
— Не те разбирам.
— Да, все още.
Мълчаха, докато стигнаха края на пътеката. Фотис стисна по-здраво ръката му и Матю видя, че на лицето на кръстника му е изписана болка, очевидно нещо го болеше, и то силно. Със стиснати зъби и затворени очи, той се олюля за миг, вдишвайки дълбоко през носа.
— Добре ли си, кръстник?
След няколко секунди лицето на стареца се отпусна.
— Днес въздухът е чудесен, нали, момчето ми?
— Искаш ли да седнеш?
— Да, за няколко минути.
Отидоха бавно до една пейка край езерото. Наблизо наблюдателите на ястреби се бяха струпали около телескопите. Фотис тежко седна. Макар и загрижен, Матю не смееше да го разпитва. Не за пръв път виждаше тези симптоми, но въпросите само щяха да накарат стареца да се затвори в себе си. Това беше неговата болка, ревниво пазена като останалите му тайни.