Върна се при Фотис. Старецът изглеждаше потънал в мислите си, докато Матю не понечи да седне.
— Не, време е да се поразходим пак. Много те задържах. Помогни ми да стана.
Продължиха на север по тясната алея към моста под Кипарисовия хълм отново в разбирателство — поне привидно, ако не истинско. Матю очакваше нови атаки, но спътникът му мълчеше, вглъбен в себе си. Може би потискаше болката или пазеше енергията си, за да може да завърши разходката. Силни продълговати лампи осветяваха късия тунел. Купчината дрехи до стената по-отблизо се оказа скитник, който спеше или беше умрял.
— Ако църквата я вземе — започна Матю замислено, — къде ще я постави?
— Не сме обсъждали такива подробности. Не мога да ги питам подобно нещо, освен ако не съм готов да ги подпомогна, стига отговорът да е положителен. А не мога да им помогна без теб. Затова ти ми кажи от какъв отговор би бил доволен.
— Искам да бъда сигурен, че няма да свърши в някой сейф или на стената в дома на някой епископ. Че ще бъде изложена публично, за да могат всички да я виждат.
— Тогава ще поставим това като условие за нашата намеса.
— Не виждам как можем да поставяме условия. Нямам намерение да убеждавам госпожица Кеслер в каквото и да било.
— Но ако ти поиска съвет, ще й дадеш ли?
— Ще трябва да помисля върху това, което ми каза.
— Мъдро решение.
На заобления хълм над тях кучета играеха с господарите си. На север през дърветата отвъд Седемдесет и девета улица се издигаше масивната стена от бетон и стъкло на музея. Друга алея пресичаше онази, по която вървяха, изкачваше се наляво по Кипарисовия хълм, а отдясно стигаше до Пето авеню. Фотис щеше да поеме по нея към мястото, където шофьорът му — един от руснаците Антон и Николай — го чакаше на булеварда. Следвайки неписаното правило, Матю никога не го изпращаше до колата, но го наблюдаваше, за да се увери, че ще стигне необезпокояван до улицата.
— Е, оставям те да работиш. — Фотис стисна едновременно двете ръце на младежа. — Не се отдавай на тревожни мисли. Ще стигнеш до правилно решение само ако умът ти е спокоен. Бог да те пази, момчето ми.
— Пази се, кръстник.
Старецът стисна пръстите му и тръгна бавно, но уверено, без да се обръща. Матю остана на малкия кръстопът, дълго след като кръстникът му изчезна от поглед.
Ян остави пътеводителя, отворен на частта за Сентръл Парк, на пейката и изчака старецът да мине покрай него. Младежът все още стоеше на петдесетина метра от тях и гледаше в тази посока. Едва ли е забелязал нещо, реши Ян, просто иска да се убеди, че старецът е добре. Пъхна ръка в джоба си и внимателно измъкна хладния метален предмет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен, но протоколът изискваше да са два или три — в тила и малко под плешките. Ако това беше пистолет, а не мобилен телефон.
Разбира се, мястото беше неудобно, имаше твърде много хора и никакво прикритие. Един от трите къси тунела, през които бяха минали, щеше да бъде по-подходящ, особено ако денят беше дъждовен или облачен, което често се случваше през април в Ню Йорк. Но тогава се налагаше да убие и младежа. За предпочитане беше да го направи по пътя между колата и къщата в Куинс. А най-добре беше да имаш няколко възможности. Щеше да уведоми Дел Карос, че няма проблеми. Работодателят му щеше да го сметне за небрежен, след като го беше предупредил, че гъркът е трудна мишена, но в действителност Ян не очакваше проблеми дори с руските телохранители. Не би имал нищо против да очисти и тях — мразеше руснаците.
Никакви съобщения. Той остави телефона и отново взе пътеводителя. Над триста вида птици се наблюдават в парка всяка година, включително зелена чапла и алена танагра. Интересно. Ян поклати глава, удивен от това природно изобилие.
6.
Купища прашинки се носеха в ярките лъчи светлина между рафтовете и Матю трябваше да полага извънредни усилия, за да не се втренчи в тях като хипнотизиран, за да не остави въображението си да се понесе диво към странните събития, описани на страниците пред него. В кабинета му светеше червената лампичка на телефона — несъмнено се обаждаше адвокатът идиот, който искаше да му предложи потенциален дарител от Чикаго. Съобщения от Невинс, главния уредник, от Карол и комитета по планирането, от директора, от правния отдел задръстваха електронната му поща, но Матю не им обръщаше внимание. Вместо това се беше скрил в библиотеката на отдела със старите томове, в които имаше няколко фрагмента от известното за иконата на Кеслер.