Търсенето в интернет не откри нищо за този неизвестен обект. Нямаше надеждни византийски източници, нито начин да проследи иконата до мястото и времето, когато бе създадена. Единствените следи можеха да бъдат открити в самото изображение. Долната част на иконата бе толкова повредена, че не бе успял да прецени със сигурност дали някога там е бил изобразен младенецът Христос, когото повредените ръце на Мария да сочат на зрителя. Това би определило иконата твърдо като Hodegetria — Богородица, Сочеща пътя, една от най-харесваните и стари традиции в иконописта, според популярната легенда, основана на оригинала, нарисуван от самия Свети Лука. Но положението на ръцете и полуобърнатата надясно фигура — която сякаш искаше да привлече вниманието на зрителя вън от рамката — сякаш я причисляваха повече към стила Hagiasoritissa. Този тип икони бяха свързани с покривалото или покрова на Мария, донесено от Светите земи от Света Елена през IV век и поставено в мощехранителница, над която висяло изображение на Богородица.
Имаше аргументи срещу тази класификация. Иконата от Катарини гледаше зрителя право в очите, вместо да следва посоката, в която сочеха ръцете — вдясно, където по принцип би трябвало да виси иконата на Христос. Но Матю познаваше и други образци, където това правило беше нарушено. Голяма пречка бе, че този стил беше станал популярен едва в средата на десети век, а иконата от Катарини със сигурност беше по-стара, и то може би много по-стара. Но кой би могъл да каже дали стилът не е съществувал и по-рано? Може би всички предишни версии са били унищожени по време на разкола през VIII век. Да, мислеше Матю, позволявайки на дълго потисканата догадка, която цяла сутрин се оформяше в съзнанието му, да изплува на повърхността, кой би могъл да каже, че тази икона не е самият отдавна изгубен оригинал? Първата по рода си, вдъхновение за всички следващи.
Когато идеята го завладя, ръцете му потръпнаха. Той потисна внезапното си вълнение, самоубеждавайки се, че религиозното значение на подобно откритие не е важно толкова за него, колкото за църковните служители, които се бяха свързали с Фотис. Но и само идентифицирането й като произведение на изкуството би било впечатляващо и би спомогнало за кариерата му. Уви, докато не откриеше още доказателства от някой скрит източник, това щеше да си остане само хипотеза. Междувременно, дори той никога да не разбереше със сигурност откъде се беше появила тази Богородица и как бе стигнала до Епир, поне можеше да потърси доказателства от времето, когато е била там.
В каталозите на големите художествени критици от изминалите столетия нямаше много образци на източноправославното изкуство, а когато имаше, подбраните икони бяха все едни и същи — Св. Петър от VI в., Мария и Христос Пантократор в „Света Катерина“ в Синай; някои по-късни произведения на Теофан и Рубльов в Русия; Мадоната от Владимировската църква и още няколко. Като се имаше предвид, че се е намирала насред стръмните хълмове на Гърция, без да се споменава огромният брой икони в тази страна, които претендираха за определен духовен статут, фактът, че изобщо се знаеше за Света Богородица от Катарини, си беше почти чудо. Първото й споменаване Матю откри в записките на английския авантюрист Томас Хол, който пътувал из цяла Гърция и Турция през 80-те години на XVIII век. Изпълнените с фантазии пътеписи на Хол включваха заедно с многото невероятни съобщения и това за „Света Богородица от Епир“ (сякаш е била единствената икона на Богородица в целия район), описана като „повече изподраскано дърво, отколкото боя, като се изключи красивото лице на Девата“ и че „лекувала слепотата на истински вярващите при докосване, но ослепявала онези, които били зли или алчни по природа“. Този откъс се намираше след историята за левитиращите монаси от Метеора и предхождаше онази за чудотворното изображение на Христос върху кърпата за бърсане на съдове на една селянка. Матю винаги се забавляваше, докато четеше Хол.
При първото си пребиваване в Гърция през 1809 г. лорд Байрон споменаваше за чудодейната икона на Света Богородица, притежавана от мюсюлманския тиранин Али паша, който вече бил стар, но с енергичен ум и тяло и щял да остане такъв до смъртта си от ръцете на своите турски сюзерени през 1822 г. Описанието отново много напомняше на иконата от Катарини и Байрон описваше необичайния златист ореол около нея. Матю поклати глава. „Ако пиех колкото теб, Джордж — помисли си той, — и аз щях да виждам ореоли около иконите.“