Бени го посрещна с мечешка прегръдка, която плавно премина в опипване. Навик, извини се той. Хитрият гръцки евреин все още изглеждаше млад за възрастта си — сигурно наближаваше шестдесетте — макар да излъчваше умора. Брадата му посивяваше по-бързо от косата, широките рамене бяха по-прегърбени, торбичките под топлите кафяви очи — по-изразени. Офисът гледаше към алеята, на бюрото имаше голям монитор, а на стената — календар с репродукции на Писаро. Светлината беше слаба и тясната стая бе забулена в синкав цигарен дим.
— Наистина ли очакваше да се шокирам от това място?
— Надявах се, нали всички атиняни се правят на света вода ненапита. Но забравих, че ти си светски човек.
— Сега в този бизнес ли си?
Едрият мъж смукна от цигарата така, сякаш животът му зависеше от това и изпусна дима вляво от лицето на Андреас. Той рядко се усмихваше, дори когато се шегуваше.
— Бизнесът винаги е един и същ. Пътувания, маркетинг, курви, всичко е заради информацията. Не знам как не съм го разбрал преди години. Нямаш представа какви неща научават тези момичета.
Андреас, който беше добър познавач на човешката природа, лесно му повярва.
— Безопасни ли са?
— Всеки месец минават на преглед при лекар. Искаш ли да опиташ някоя?
— Не те питам за това.
— Не им казвам нищо важно. Само имена. Изпращам ги в хотелите, в чиято база данни не можем да проникнем. Но те винаги се връщат с информация. Ако се занимавах с изнудване, досега можех да направя цяло състояние.
— Ако си прекалено небрежен в тази работа, рискуваш да те убият.
— Сигурно си прав.
— Можем ли да говорим спокойно? Или израелският посланик е в съседната стая?
— Тук трафикът не е натоварен — отвърна Бени, докато очуканият ергономичен стол стенеше под тялото му. — Главно изпращаме разни неща. Като китайска храна. Това не е бардак.
— Така ли?
— Не, ние осигуряваме компаньонки. Това не са най-добрите ни момичета.
— Не говори толкова високо.
— Най-добрите ни момичета чакат у дома да звънне телефонът. Ние проследяваме клиента, убеждаваме се, че е безопасен, вземаме номера на кредитната му карта и чак тогава ги пращаме при него.
— И всичко това в името на информацията.
— Такава ми е работата.
— Отлично. Търся един човек.
Бени се пресегна мъчително, за да стигне до пепелника върху разхвърляното бюро, угаси единия „Голоаз“ и веднага запали втори.
— Не си ли пенсиониран?
— От години.
— Но никога не е окончателно, нали?
— Известно време запазих контактите си. Преди идиотите да върнат Папандреу. Това беше краят.
— Папандреу, Мицотакис, изборът не беше голям. Този, новият, изглежда свестен човек. Нашите политици в Израел…
— Не обсъждаме политиците, Бени. — Андреас усети как събеседникът му се отдръпна. — Работата е неофициална. Искам ти услуга. Тези дни изчерпах дължимите ми услуги. Можеш да ми откажеш, след като чуеш за какво става дума, но моля те, нека не говорим за политика. Тя е за старците по кафенетата.
— Защо бих ти отказал?
— Защото нищо няма да спечелиш. Освен благодарността ми.
— Толкова ли малко значи благодарността в днешно време? Мисля, че аз най-добре мога да преценя кое е в мой интерес.
Андреас стисна устни и кимна. Беше улучил където трябва, но не биваше да насилва нещата.
— Преди години ми помогна за нещо.
— Боже пази, пак ли преследваш нацисти?
— При това същия.
— Той е мъртъв.
— Не, тук е.
Бени го погледна сериозно.
— Сигурен ли си?
— Да.
Беше рисковано. Имаше само думата на Фотис за Мюлер, а в нормални условия не би му се доверил, без да има потвърждение от друго място. Но инстинктът му подсказваше, че трябва да е вярно, и беше сигурен в това, още преди да тръгне от Гърция. Ако грешеше, постъпката му бе жестока. Родителите на Бени бяха депортирани от Солун през 1943 г. и убити в Аушвиц. Мюлер можеше да е замесен или не, но той беше немски офицер в Солун по онова време и това беше се оказало достатъчно за Бени преди тридесет години. Той беше агентът на Мосад, който му подхвърли няколко следи, и оттогава играеха честно помежду си. По принцип и двамата внимаваха с фактите, затова Андреас никога не му бе казвал, че е сигурен в нещо, ако не беше.