Тя се беше привела над масата и яростно жестикулираше. Искаше му се да се изсмее на абсурдните й аргументи, но беше невъзможно. Бе толкова искрена, така отдадена на чувствата си, че той се почувства абсурден, смален от собствените си ограничения.
— Така е, само че е ставало дума за религия. Те са убивали и умирали за онова, което символизира иконата, а не заради красотата й.
Ана се облегна и бавно кимна, може би в знак на съгласие, а може би под влиянието на някаква нова мисъл.
— Всичко се свежда до това, нали? Не можеш да извадиш религията от уравнението.
Тя отиде до плота, взе каната с кафе и допълни чашите, макар никой от тях да не беше отпил много. Днес не носеше костюм, а избелели джинси и бяла риза и той се загледа в стройните й крака, пристегнати от плътната тъкан, когато отиде да остави каната. Тя постоя там известно време с гръб към него.
— Е, Матю, щом няма да преговарям директно с теб, искам да те помоля за съвет. Знам, че ще бъдеш искрен.
— Ще се опитам.
Тя се върна при масата и отново седна. Когато заговори, очите й бяха впити в неговите.
— От гръцката църква са се обадили на Уолъс, адвоката ми. Искат иконата.
Той беше предусетил какво ще му каже. Фотис се беше намесил преди него и сега бе принуден да решава.
— Гръцката църква в Гърция?
— Не съм сигурна. Обадил се е американски свещеник, който работи за тукашната гръцка църква. Не знам каква е разликата.
— И на тях не им е много ясна.
— Намекнали са, че иконата е била открадната преди години от Гърция.
Тя го гледаше така втренчено, че Матю се почувства като престъпник. Ясно беше, че това е причината, заради която го беше потърсила.
— Изненадана ли беше да го чуеш?
Ана отпи от кафето, без да сваля поглед от него.
— Не.
— Ще ти платят ли за иконата?
— Не са споменали цена, но са готови да я купят.
— Какво са се разбрали?
— Нищо. Трябва да им се обадим.
— И какъв съвет искаш от мен?
Тя най-после отмести очи от него.
— Любопитна съм какво мислиш за тази идея. Искам да кажа, че не я обмислям сериозно.
— Защо?
— Мислиш ли, че трябва да го направя?
— Не отговаряй на въпроса с въпрос и мисли каквото искаш. — Той бе повишил съвсем леко глас, но тя изглеждаше засегната. — Слушай, Ана, не си длъжна да правиш нищо. Просто съм любопитен защо не смяташ църквата за възможен купувач.
— Още не мога да свикна с идеята. Разбирам, че търговците, колекционерите и музеите ще я купят, защото е произведение на изкуството, но това предложение внася напълно нов елемент в цялата работа. Църквата иска иконата по съвсем различна причина. Не мога да сравнявам двете неща.
Мислите му се рееха във всички посоки: плановете на Фотис, собствените му желания, какво би трябвало да й каже и кога — не можеше да ги събере.
— Предполагам, че един от начините да прецениш, е да помислиш кой ще може да гледа иконата във всеки от случаите и какво преживяване ще бъде това за съответните зрители. Трябва ти повече информация.
— Но то има ли значение? Да предположим, че иконата е била открадната. Не им ли принадлежи по право? И няма ли да ми причинят сериозни проблеми в сделката с музея?
Той умишлено беше избегнал този въпрос, но вече нямаше как да го заобиколи. Само да подшушнеха тук-там, че иконата е открадната от нацистите, гърците щяха да накарат музея веднага да се откаже от покупката й. Нямаше да има нужда дори от доказателства.
— Това ли са били доводите на църковния представител пред адвоката ти?
— Не го е казал направо, но се подразбирало. Затова адвокатът ми ме предупреди.
— И какво ти препоръча той?
— Уолъс не търпи да го заплашват. Доколкото знам, музеят е все още най-приемливата възможност, но не би споменал за църквата, ако не очакваше да обмисля предложението.
— Е — Матю с мъка търсеше думите, — това е интересно.
— Така ли? На мен лично ми се струва изнервящо.
— Сигурно сега ти е още по-трудно да решиш какво да правиш.
— Непрекъснато ги сравнявам. — Тя прокара ръка през косата си. — Нито един избор не ми се вижда правилен. Адвокатът ми дава противоречиви съвети с неутрален глас, а ти само ми задаваш въпроси.