— Да, но на него му плащаш, а моите съвети са безплатни.
— Искаш да ти платя ли?
— Задавам въпроси, които смятам, че ще ти помогнат да вземеш решение. Не съм човекът, който да ти казва какво да правиш.
— Точно в този момент бих искала някой да ми каже.
— Подозирам, че ако някой се опита, ще му се опреш.
Тя го възнагради с усмивка за пръв път през този ден.
— Толкова ли опака изглеждам?
Матю се облегна и се усмихна в отговор.
— Аз бих постъпил така.
— Сериозно? Нима зад тази мила външност се крие упоритост, господин Спиър?
— Така са ми казвали — отговори той на ръждивите плочки. Най-добре беше бързо да смени темата. — Не си ли мислила просто да я задържиш?
— Проблемът е, че трябва да продам част от колекцията. Колкото и предвидлив да беше дядо, има данъци върху имота и други такси. Доста големи.
— Но защо точно иконата? Тук има много други произведения на изкуството, нали?
— Искам да запазя модерните творби, те са моята слабост. А от по-старите иконата е най-ценна.
— Може би това е още една причина да я задържиш.
Тя се подпря с две ръце на масата.
— Искаш ли да знаеш истината?
— Разбира се.
— От нея ме побиват тръпки. Знам, че е само боя, но ме преследва чувството, че има и нещо повече, че в нея е затворено някакво присъствие. Пък и дядо е умрял пред нея. Искам да я махна оттук. Ето, казах го. Сигурно ме смяташ за ужасна.
— Не. Това означава просто, че иконата ти въздейства силно. Може би не по начина, който е търсил създателят й, но все пак ти въздейства.
За миг тя се замисли, после отново се усмихна.
— Имаш предвид художника, а не Бог, нали?
Той внезапно се изчерви.
— Точно така. Творецът, който е бил оръдие на Създателя.
— Съжалявам, бях рязка. Искам да се отърва от нея. — Тя погледна часовника си. — Стана късно. Трябва ли да се връщаш на работа?
— Не, приключих за днес.
— Имаш ли някаква работа?
— Не. — Той усети намека и стана. — Но трябва да наваксам с четенето.
Отиде до мивката и изми чашата си, ядосан по детски, че не му беше позволено да погледне още веднъж иконата. Подобни натрапчиви идеи не му бяха присъщи и се чувстваше изнервен. В крайна сметка тя го бе повикала заради собствените си интереси, а не заради неговите.
— Остави, аз ще я измия.
— Няма нищо. — Той остави мократа чаша на сушилката.
— Чудех се искаш ли да вечеряме заедно. Ако не си много зает…
Матю поклати глава, ядосан на собствената си глупост. Откога правеше такива грешки? Защо я разбираше неправилно и усложняваше нещата?
— Мисля си, че не е лоша идея.
Ана го гледаше спокойно и той зачака от устните му да излезе някое удобно извинение. Всъщност идеята беше ужасна. Между тях имаше делови взаимоотношения, а тя беше особена жена и уязвима в момента. Въпреки че й съчувстваше и дори я харесваше, в нейно присъствие се чувстваше неловко. Стогодишният немски стенен часовник в трапезарията тиктакаше гръмко в продължилата тишина.
— Обещавам, че няма да говоря за иконата — добави тя и той си представи пътя към празния си апартамент покрай химическото чистене и китайските ресторанти, и лъжливото извинение, което щеше да отеква из къщата от кафяв камък, докато Ана седи и пие кафе цяла нощ.
— Добре — съгласи се Матю. — С удоволствие. Къде ще отидем?
Накрая решиха да не излизат. Ана сметна, че могат да си приготвят нещо заедно; единственият проблем беше, че в къщата имаше малко храна, а тя не можеше да готви. Но знаеше къде е винарската изба и отиде за бутилка вино, докато Матю наряза гъбите и разби четири яйца с малко студена вода. Нарязана ябълка, малко пармезан и след минути беше приготвил прекрасен омлет, който изядоха с препечена франзела и „Шато Марго“ от 1984-та.
— Това вино не е подходящо — каза Ана.
— Освен ако ти харесва.
— На теб харесва ли ти?
— Много, макар да не съм специалист. Като млад, бях принуден да изпия много рицина.
— Рицина — изстена тя. — Господи, това е истинска отрова.
— На това място би трябвало да кажа — с вирната брадичка, ето така — че не си опитвала от хубавата рицина. Че тази, която продават тук, на нищо не прилича!
— Браво, напомняш ми на някого.
— На Марлон Брандо ли?
— По-скоро на Мусолини.
— Благодаря. Истината е, че всяка рицина за мен има вкус на смола. Гръцка храна, но френско вино. — Той разклати тъмната течност в чашата си. Готвенето бе му помогнало да се освободи донякъде от напрежението. — Всички правят онова, в което са най-добри.