— Дядо обичаше хубавото кафе — каза Ана зад гърба му. — Но през последните години му забраниха да пие.
— Което обяснява тази евтина кафеварка. Кой я купи, Даяна ли?
— Аз.
— Съжалявам. — Не биваше да пие, когато е с други хора.
— Аз също обичам хубавото кафе, но не си давам труд да го направя. Дядо обичаше турско кафе и кухня от Близкия изток. И православната религия. Май не му харесваше, че се е родил швейцарец.
— Беше ли православен?
— Не. Просто се беше отчуждил от католицизма, а после опита по малко от всичко — искам да кажа, само от онова, което предлагат Старият и Новият завет. Не се е захващал с будизма. Източноправославното изкуство явно му въздействаше и това го подтикна в тази посока. Но не мисля, че е стъпвал в църква.
— Значи е търсел свой път към духовността?
— Предполагам. Честно казано, не знам колко религиозен или духовен беше. Понякога изглеждаше такъв. Друг път ми се струваше по-скоро суеверен. Предполагам, че за мен всичко това са суеверия. — Ана мълча толкова дълго, че той се зачуди дали не очаква от него да каже нещо. — Единственото, което мога да ти кажа, е — най-накрая се обади тя, — че обожаваше тази икона.
Матю се върна до масата, когато кафеварката спря да бълбука.
— Може ли сега аз да ти задам един нетактичен въпрос?
— Справедливо е.
— Ако я е обожавал, както казваш ти, защо не е оставил инструкции какво да правиш с нея?
Тя изглеждаше объркана.
— Оставил е на мен да реша.
— В повечето случаи с колекции като тази има специални инструкции какво да се прави. Обикновено всичко е уточнено с музеи и галерии дълго преди човекът да умре. Но ти би трябвало да знаеш това. Пише ли нещо в завещанието му?
— Има инструкции, но не са конкретни. Имам свободата да правя каквото поискам, да ги добавя към колекцията си или да ги продавам, за да покрия разходите. Той нямаше връзки с музеите. В края на живота си се виждаше с малко хора. И изобщо не споменава за иконата.
— Това не ти ли се стори странно?
— Да — кимна тя. — Но Уолъс предположи, че може би иконата е била твърде скъпа за него и не е можел да приеме идеята, че ще му я вземат, дори в смъртта.
Матю сподави скептичния си смях. Все пак обяснението звучеше достоверно.
— Значи господин Уолъс е и психиатър, а? Не е ли съставил той завещанието?
— Само основното. Но към копието на дядо, което беше заключено в сейфа тук, бяха прибавени бележки за картините. Той не вярваше в трезорите. Сигурно защото беше банкер. В някакъв момент е искал да дари няколко творби на швейцарски музеи, но после се е отказал и го е задраскал. Уолъс го притискал да планира нещата, но на него не му се е занимавало. Сякаш е мислел, че ще живее вечно.
— И почти е успял. В некролога пише, че е бил на деветдесет и седем.
— И със съвсем ясен ум допреди една-две години. На осемдесет и деветдесет прекара няколко болести и получи наранявания, които се усложниха. Но мисля, че слепотата пречупи духа му.
— Сляп ли беше?
— Почти. През последните няколко години зрението му започна да отслабва. За него това беше кошмар. Тогава другите неща, артритът и слабото сърце, го победиха. — Ана осъзна, че очите му са приковани в нейните твърде дълго. — Кафето е готово.
Последното, от което имаха нужда, беше още кафе, но така Матю си намери занимание, а фактът, че й го поднася, сякаш й носеше успокоение.
— Много е силно — каза тя.
— Не го пий.
— И без това не спя по цяла нощ, по-добре да бъда с ясен ум.
— Сигурно ти е много тежко.
— Измъчва ме най-вече отговорността. Има много ангажименти покрай завещанието. Ругая Уолъс, но без него щях да съм загубена.
— Нямаш ли роднини — братя, сестри, братовчеди?
— Баща ми беше единствен син, а той умря. Аз съм едно дете, така че от страна на Кеслер съм единствена наследница. Майка ми е жива, но не може да ми помогне. Те с дядо се мразеха. Е, поне тя го мразеше.
— Жалко. — Матю усети, че зад тези думи се криеше някаква история, но от нея зависеше дали ще я сподели. — Но ти беше близка с него, нали?
— Не през цялото време. Напоследък се отчуждихме. Твърде много пътувах.
— Но това ти харесва.
— Занимавам се с покупко-продажба на произведения на изкуството за себе си и няколко близки клиенти. Налага ми се да пътувам. Но е вярно, че ми харесва. Чакам да усетя желанието да се установя на едно място. Ти сигурно също пътуваш много.