— Живях в Гърция, ходил съм в Турция няколко пъти. В Равена, във Венеция — там има чудесни византийски творби. Иначе никъде не ходя. Мразя да летя.
— Като повечето хора — съгласи се Ана. — Аз спя като младенец и в най-голямата турбулентност. Сигурно защото татко имаше самолет. От десетгодишна непрекъснато летях с него нанякъде.
— И той ли търгуваше с произведения на изкуството?
— Семейното проклятие — каза тя тъжно, облягайки се на стола. — Всъщност, той беше банкер като дядо. Но започна да се занимава любителски с изкуство, когато дядо вече не можеше да пътува. Загина, докато пътуваше по негова работа.
Матю се чудеше какво да каже. Ана погледна към него и той мълчаливо кимна.
— Самолетът катастрофира — продължи тя. — Никой не знае защо. Вероятно е имало някакъв технически проблем. Той беше добър пилот.
— Сам ли го караше?
— Да, обичаше да лети. Но обстоятелствата бяха ужасни. С мама щяха да ходят на почивка по същото време, когато дядо трябваше да замине за Южна Америка и да види тази картина. Всъщност ставаше дума за икона. Предполагам, че е щяло да има търг или е имало друг купувач. Но дядо се разболя и убеди татко да замине вместо него. И той отлетя, за да я види. На връщане самолетът му се разби в една планина във Венецуела. Нужни бяха много дни, за да намерят останките, а и те бяха толкова малко, не че можаха да разберат какво е станало. Смятаха, че е летял твърде ниско и се е блъснал в планината в мъглата, но никога няма да разберем истината със сигурност.
Матю я изчака няколко мига да продължи, после успя да попита:
— Кога стана това?
— Преди петнадесет години. Бях в гимназията.
— Това е ужасна история. Съжалявам, Ана.
Тя кимна.
— Вече е минало.
— Дядо ти сигурно много е страдал.
— Да, промени се, не беше същият човек. А мама още не му е простила.
— Не е справедливо, но е разбираемо. Предвид обстоятелствата.
— Известно време и аз го обвинявах, но нямаше смисъл. Татко можеше да откаже. Но той обичаше да лети. Не можеш непрекъснато да се страхуваш какво може да се обърка.
— Може би сега, когато е мъртъв, майка ти ще му прости.
Ана изсумтя.
— Не е много по прошките. Още ми се сърди, че възстанових отношенията си с него, а аз съм единственото й дете.
Матю погледна часовника над хладилника за пръв път, откакто беше дошъл. Беше късно, минаваше единадесет.
— Май тази вечер няма да успееш да почетеш — каза тя.
— Може да почака.
— Благодаря за вечерята. И че поговори с мен.
— Май не ти казах нищо полезно.
— Умееш да слушаш и задаваш разумни въпроси. А и гласът ти ми действа успокояващо.
— Направо може да те приспи — пошегува се той.
— Оценявам всяко нещо, което може да ме приспи тези дни. — Ана рязко се изправи, протегна се и раздвижи врата си. — Хайде, ела да изпълня своята част от сделката.
Матю я последва надолу по старото извито стълбище с несигурни стъпки, потиснатото му вълнение отново избликна до неочаквани висини. Тя включи осветлението в малкото преддверие и те влязоха през тясната арка. Параклисът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, направо клаустрофобичен. Престори се, че разглежда иконите върху дърво от Източна Европа — Кръстния Път, но очите му неотменно се връщаха към Богородица. Бледите й цветове сякаш се сменяха. Робата изглеждаше ту кафеникавочервена, ту вишнева, ту кървавочервена, а блясъкът сякаш идваше от вътрешността на иконата. Обикновено съсредоточаването върху подробностите помагаше, но колкото повече се приближаваше, толкова по-необективно ставаше наблюдението му. Усети тревога. Една от ръцете на Девата сякаш се раздвижи, той затвори очи и отстъпи.
— Не съм сигурна дали се чувстваш добре тук — тихо каза Ана.
— Не търси собственото си неудобство в реакциите на другите.
— Не го правя. Наблюдавах те и ми изглеждаш много разстроен.
Той избегна погледа й, после си пое дълбоко дъх.
— Просто съм уморен. Трябва да си вървя.
Всъщност нямаше желание да си тръгва, но беше притеснен от вниманието й, от явната й нужда да разбере чувствата му.
— Добре — отвърна тя.
Матю отново затвори очи, за да се успокои. После почувства ръката й на рамото си и устните й за миг докоснаха неговите. Сетне отстъпи, целувката беше толкова кратка, че можеше да мине за приятелска, ако той решеше да спре дотук. Гледаха се около половин минута, обвити от топлата светлина, сближени от тясното помещение. Ана се опита да издържи на погледа му, но не успя.