— Не си свикнал да полагаш труд, нали? Всичко ти идва наготово.
— Съжалявам. — Но това не прозвуча смутено, както бе възнамерявал, а по-скоро като извинение, каквото и беше. — В повечето случаи всичко бяга от мен.
— Горкичкият.
Ана тръгна към вратата, но той я хвана за рамото. Тя се обърна и отново го целуна, по-настойчиво, и този път той й отвърна.
8.
Матю трябваше да чака на тротоара черната кола да се спусне по Седемдесет и девета улица, но денят беше студен, затова се приюти в кафенето. Големите витрини предлагаха изглед към кръстовището, препълнено с хора и превозни средства, купувачи и посетители на музея, които преминаваха под малката табела, обявяваща, че тази уличка се нарича „Патриарх Димитриос“. Гръцкото консулство се намираше малко по-надолу.
Изобщо не можеше да се съсредоточи — от липсата на сън и не дотам неприятното състояние на възбуда. Умът му внезапно се връщаше няколко часа назад към уюта на леглото й, към неподозираната топлина на тялото й. Тя го желаеше тъй много, че едно докосване се бе оказало достатъчно, но той бе продължил да я гали дълго и нежно, обсебен от мисълта да й достави удоволствие. Не бе вземал решение да остане или не, просто се бе оказал там в предутринния здрач, затиснат от тялото й, без да знае къде се намира. Полузаспали, двамата бяха преоткрили ритъма си и се бяха любили отново като на сън, докато Ана се смееше от удоволствие, притискайки тръпнещите си бедра към него, и тялото й реагираше на всяко негово движение. След това той дълго я държа в прегръдката си, без да говори, поемайки уханието на косата й, на кожата й, усещайки как умът и мускулите й се отпускат за пръв път от много дни насам. Блаженото усещане за пълно и безусловно сливане все още го владееше.
На закуска бяха заговорили отново за иконата; изглежда Ана беше взела решение. Матю я беше посъветвал да не бърза, но в себе си беше доволен. На вратата тя го беше задържала.
— Това беше безразсъдно — беше му казала, стискайки ръката му. — Ние почти не се познаваме.
— Опознаването изисква време. Не сме и съвсем непознати.
— Дори не знам на колко си години.
— Има ли значение?
— Не.
— Добре, на четиринадесет съм — беше се пошегувал той. — Но се бръсна от единадесетгодишен.
Ана се бе усмихнала, но мислите й явно бяха другаде.
— Нямаше да се ожениш за нея. Това беше проблемът, нали? — От думите й лъхаше такава увереност, че той не почувства нужда да й отговори. — Това не е вина, Матю, а просто решение.
— На тридесет съм.
Тя се бе престорила на разочарована, но едва ли заради годините му. Очевидно бе свикнала да е сред по-възрастни мъже. Накрая той се бе освободил от прегръдката й и бе излязъл в хладната утрин, но още си я представяше на полуотворената врата, в сив кашмирен халат, с разрошена коса и сини очи, които го следват по стълбите, очи, които го познават по необичаен и тревожен начин.
В кафенето ставаше течение и Матю хвана с две ръце порцелановата си чаша. Когато отново вдигна поглед, Фотис беше на тротоара, съвсем близо до автобусната спирка. Старецът се преструваше, че не се оглежда, но Матю беше сигурен, че го е видял през витрината, още преди да слезе от колата. Той стана и Фотис погледна право към него, правейки му знак да седне.
— Закъснях ли?
— Не, просто не исках да стоя на студа.
— Трябва да ти купим по-топло палто. Защо не забравим за разходката и не останем тук?
— С удоволствие. — Той закачи палтото на кръстника си и се сви в стола срещу него.
В кафенето нямаше много посетители и келнерът моментално дотича.
— Тук ли правеха хубав оризов пудинг? — попита Фотис.
— Най-добрият в Ню Йорк — потвърди Матю.
— Донесете ни два.
Келнерът бързо измина късото разстояние до бара. Трима души работеха в тясното пространство, тракаха с чинии и си крещяха на някаква смесица от гръцки и испански.
— Е — Фотис се приведе през масата, — какво е толкова спешно, че не може да изчака?
— Можех да ти кажа по телефона.
— По-добре е тези разговори да се водят лично.
Матю почука по масата. Трябваше да приклещи стария негодник.