— Той не се интересува много от изкуство. Нито от религия.
— Ако си спомниш какво си чел, ще разбереш, че вярата невинаги е необходима за изцеляването. Такава е природата на чудесата. Онези, които се съмняват, са критични към всички религии. Съпротивата им очертава вярата и обикновено говори нещо за сърцата им. Истинските безбожници никога не мислят по въпроса. Презрението на баща ти ми говори за нещо по-различно от това, което се опитва да покаже той.
— Сигурен съм, че ще му бъде много интересно да те чуе — отсече Матю, побеснял, че Фотис дръзваше да замеси баща му, макар че думите на стареца пробудиха и други, по-неясни чувства.
— Не съм толкова глупав, че да му го кажа, и се надявам, че и ти ще бъдеш достатъчно мъдър да не му споменеш за тези неща. Когато излезе от болницата, той ще ми дойде на гости. Иконата ще бъде там. Останалото е в Божиите ръце.
— В Божиите ръце? — Матю едва се сдържаше. Тайните му мисли бяха скочили от ума му, от старите прашни страници в библиотеката до устните на кръстника му. Собственото му презрение изчезна, унищожено от някакво по-силно чувство. Страх? Страх ли се криеше под маската на справедливия му гняв и от какво би трябвало да се страхува? — Наистина ли очакваш, че иконата чудодейно ще го излекува?
— Нищо не очаквам. Но няма да му откажа възможността да се възползва от нея. Ти би ли го направил?
— И по тази нелепа причина не бива да казвам истината на Ана Кеслер?
— Не криеш от нея нищо важно. Има много причини, поради които би трябвало да позволиш нещата да следват хода си. Да ги разгледаме ли отново? Имаш ли нужда от още доводи.
Гневът на Матю достигна критична маса и премина в парализиращо самоотвращение. Един решителен човек щеше да направи нужното, вместо да седи и да води дебати.
— Мислиш ли, че момичето ти казва всичко? — продължи Фотис.
— Какво искаш да кажеш?
— Само, че тя може би си има собствени тайни.
— Какви например?
— Не съм сигурен, но доколкото знам, тя е от странно и тайнствено семейство. Не се поколеба да се обърне към теб за свои собствени цели, да те покани за личен консултант.
— Направих го доброволно.
— Жените винаги те карат да мислиш така.
— Не ми харесват инсинуациите ти.
— Оттеглям ги. Не се нуждаеш от егоистични причини, за да постъпиш правилно.
— И защо смяташ, че ние с теб знаем кое е правилно?
— Ти ще постъпиш правилно, защото си добър човек. Не ти е нужно да те пришпорват семейна вина и задължения.
— Семейна вина — изсъска Матю. — Имаш предвид твоята вина.
— Нима не сме едно семейство? Но не говорех за това. Отговорността е обща.
— Престани да говориш с недомлъвки, кръстник. Кажи каквото имаш за казване.
Внезапно очите на Фотис овлажняха и лицето му увисна като мустаците.
— Не исках да говоря за това. Ще наруша думата си. Обещах на Змията.
— Онзи, който е убил свещеника?
Фотис протегна дългата си, трепереща ръка през масата и хвана Матю за ръкава.
— Не знаем дали той го е убил. Спомни си, че е направил онова, което е сметнал за правилно.
— Разкажи ми.
— Твоят дядо.
Той отдръпна ръката си и отмести поглед. Матю се втренчи в него невярващо.
— Дядо е бил Змията?
Фотис кимна, прегърбен, с нахлупена над очите шапка. Смален. Матю изчака шокът и отричането да преминат през съзнанието му, без да проговори. Колкото по-дълго седеше там, онемял от ужасните въпроси, които напираха на езика му, толкова по-верни му се струваха те. Ако се беше замислил за това, щеше да се сети. Може би дори се беше догаждал и това обясняваше сегашното му въздържание. Убийците се превръщаха в благи старци. Той знаеше, че дядо му има ужасно минало. Баща му неведнъж му беше казвал, че е правил неща, от които сега се срамува, неща, които го преследваха. Сигурно имаше обстоятелства, които можеха да обяснят какво се е случило, но Матю имаше чувството, че никога няма да разбере какви са били. Можеше да потърси отговорите, но трябваше да бъде предпазлив и да пази своите тайни от Андреас, докато не разбере повече. Дори сега, години по-късно, беше ясно, че дядо му е дошъл тук по някаква друга причина, а не само за да посети сина си в болницата. Рядко беше в хотела, когато Матю се обадеше, не споделяше с кого се среща и защо. Възможно ли бе това да е заради иконата?
— И ако го попитам, ще потвърди ли?
Фотис изглеждаше шокиран.
— Господи, дете, какво би могъл да каже в подобен случай? Може да си признае, може да излъже, не знам. Най-вероятно няма да каже нищо, но сърцето му ще бъде разбито, ако разбере, че знаеш. Моля те, не му казвай.