В последвалата тишина келнерът остави сметката на масата. Тъй като Фотис не посегна веднага към нея, Матю разбра, че старецът беше покъртен. Той взе сметката и я сгъна няколко пъти.
— По дяволите, кръстник. Бих предпочел да не го знам.
Седнал на задната седалка с Матю, Андреас се бореше със сънливостта, която винаги го обхващаше в прекалено затоплена кола. Гладкото каране на внучката му Мери, която се занимаваше с наука, не му помагаше. Не познаваше жена, която да кара толкова добре. Седнал до нея, Алекос изглеждаше спокоен и бледен, но очите му проблясваха с нов живот, докато гледаше влажните пролетни гори. Не е очаквал да види отново това място, помисли си Андреас, и се чуди дали не го вижда за последен път.
Пропуснах целия му живот, размишляваше старецът. Когато синът му беше момче, Андреас непрестанно пътуваше по една или друга задача. В служба на родината си. Задачи за кръвожаден звяр или по-лошо, за арогантен идеалист, който бързо се бе покварил. Принудителни оставки, когато правителствата се сменяха, провалени шансове да води нормален живот, когато го призоваваха обратно, за да служи на поредния глупак, както беше служил на предишния. Понякога това траеше месеци, но в крайна сметка всички те разбираха каква голяма нужда имат от мъже като него. Незаменими мъже, които знаеха всички тайни. Защо се беше връщал толкова пъти? Защото умееше само това? Би могъл да научи нещо друго. Да стане бизнесмен. Защо бе останал в тази ужасна игра, където никой не печелеше, където единствената цел беше да задържиш някой идиот на власт? В добри дни той разбираше тази нужда; съществуваха истински врагове. Но съществуваха и всички онези хора, чиито тела и дух бяха пречупени заради безвредните им убеждения. А те не се различаваха много от него.
Скоро Алекос замина да учи в Америка, където се влюби, и повече не се завърна у дома. Което не беше зле, като се има предвид каква стана Гърция през тези години. Но семейните връзки бяха обтегнати и смъртта на Мария сякаш ги прекъсна. Андреас подозираше, че Фотис се беше изпуснал или пред Алекос, или пред коравосърдечната си племенница Ирини, снаха му. Нямаше друг начин синът му да научи някои неща; неща, които беше по-добре да не знае. Един бог знаеше каква е била целта на Фотис. Да издигне стена между баща и син? Ако беше искал да се изяви като заместител на баща, желанието му се бе провалило. Той също се бе отчуждил от момчето. Ужасните истории бяха породили нови в ума на Алекос, докато най-накрая беше започнал да вижда заговори навсякъде. Макар че подобно обяснение сякаш лишаваше Андреас от неговия дял от вината. Неговото отсъствие и действия по някакъв начин бяха отровили ума на сина му, бяха го накарали да гледа със студения поглед на учен на живота, който бе намирал за привлекателен във всяко отношение.
А може би беше несправедлив и към двамата. Всеки баща нараняваше сина си, това бе почти неизбежно. Един мъж трябваше да поеме своя собствен път и нима Алекос не го беше направил? Ако оставим настрани циничния му, мрачен маниер, той си бе намерил жена, имаше две прекрасни деца и преуспяваше в кариерата си. Цената беше отхвърлянето на предишния му живот, на предишната му страна, на баща му. Беше справедливо. Може би не беше нужно, но беше справедливо.
Къщата, скромна каменна постройка в този град на големи тухлени имения, се появи зад гора от бучиниш. Алекос отказа да седне в количката и подкрепян от сина и дъщеря си, изкачи сам предните стълби. Вътре Ирини му помогна да отиде в кабинета си, където щеше да си почине, докато успее да се качи на горния етаж. Поканиха Андреас да седне близо до топлия радиатор, но когато другите се оттеглиха в кухнята, той ги последва.
— Изглежда добре — каза Мери. — Искам да кажа, явно се радва, че се прибра.
— Дано Бог позволи да го задържим тук — обади се Ирини, яростно разбивайки яйца. Тя единствена изглеждаше способна да действа. — Татко, искаш ли вода?
— Прави си супата, аз ще си взема.
Но Мери скочи, което беше добре, защото той не знаеше къде са чашите. Беше идвал само два пъти досега в тази къща и се чувстваше като на гости у далечни роднини. Това засилваше тъгата му, но той се опита да го забрави и с благодарност прие чашата вода от внучката си. Мери все още имаше момичешко лице, но беше на двадесет и седем, а още не се бе омъжила. Прекалено е хубава, подозираше старецът, има прекалено голям избор.