— Благодаря ти, детето ми.
— Да ти закача ли палтото?
— След малко.
— Мамо, ще включа радиатора. На дядо му е студено.
— Моля те, добре съм — възрази Андреас. Повечето старци от неговата страна очакваха такова глезене, но за него бе унизително. Нямаше да седи като паша и да чака да го обслужват. Искаше онова, от което имаше нужда, или го правеше сам. Иначе предпочиташе да бъде невидим. — Виж баща си.
— Нищо не мога да направя за него. — Момичето изглеждаше потресено.
— Ела, седни до мен.
Той стисна ръката на Мери и я погали по косата. Матю им хвърли поглед през масата. Зад челото му сякаш назряваше буря. Още не бяха говорили сериозно, макар Андреас да беше тук почти седмица. Освен дългите престои в болницата не се бяха виждали. Момчето беше заето, но трябваше да намери време. Нямаше съмнения дали може да се вярва на здравия му разум; по-скоро искаше да му спести душевния тормоз, който машинациите на стария интригант — ако Алекос беше прав за това — можеха да му причинят. Трябваше да му помогне.
— Мария. — Ирини наля пенестата супа в купа, после яростно изстиска лимон, който изпълни кухнята със силния си аромат. — Вземи една масичка и я сложи близо до баща си.
Мери отново скочи и двете жени тръгнаха по коридора към кабинета. Двамата мъже останаха сами във внезапно смълчаната кухня и разстоянието между тях беше осезаемо.
— Ослушвай се за писъци и счупен порцелан — каза Матю.
— Мисля, че баща ти ще си вземе лекарството.
— Да, супата avgolemono лекува рак.
Андреас кимна.
— Възможно е.
— Съжалявам, че не се срещнахме. Седмицата беше по-натоварена, отколкото очаквах.
— Аз също бях зает, но би било хубаво да се видим. Насаме.
— Ще преспиш ли тук?
— Ако майка ти ме покани.
— Няма да те покани, защото смята, че ще останеш.
Андреас смени темата.
— Кажи ми как върви работата ти.
— Лудница. — Матю вдигна краката си на един стол. Изглеждаше уморен. — Ще купувам няколко картини за новата изложба. Затова няколко дни правих проучвания и ходих по домовете.
— За гръцката икона ли става дума?
— Общо взето, да.
— Ще я купи ли музеят?
— Честно казано — отвърна Матю и млъкна, сякаш водеше вътрешен спор, — ми се струва съмнително.
— Така ли? И защо?
— Продавачът се колебае, а от музея започват да се изнервят. Изглежда иконата може да се окаже крадена. — Сега момчето го гледаше втренчено. Какво ли знаеше? Със сигурност нещо му беше известно, но не много. — Предполагам, че това не те изненадва.
— Знаеш, че отраснах в онова село, преди да ида в Атина. Бях там и през войната.
— Била е взета от германците — добави натъртено Матю.
— Така е.
— И някой е бил убит, за да се предотврати това.
— Колко ти разказа Фотис?
Обвинителният тон на младежа се разколеба.
— Почти нищо. Само това, което ти казах.
Беше ли правилно най-после да говори за това? Щеше ли да почувства облекчение или само по-силна болка? Би ли могъл да причини това на момчето? И още веднъж на себе си?
— Кажи ми честно, какво ти каза?
— Нищо. Искам ти да ми разкажеш. Предпочитам да го чуя от теб.
От кабинета не се чуваше никакъв шум. Сякаш останалите трима се бяха изпарили. Старецът погледна към скицата с молив, закачена в рамка зад момчето. Профилът на Алекос, направен от Матю на четиринадесетгодишна възраст. Изключително умела работа. Той се опитва да налучка истината, помисли си Андреас, всъщност нищо не знае. Някой му беше подхвърлил нещо и момчето искаше да научи останалото. Не съм първият, когото пита, което означава, че някой друг не е удовлетворил любопитството му. Помисли си за обещанието, което си бяха дали с Фотис преди години. Дали все още му дължеше мълчание след всичко, случило се оттогава? Имаше ли начин да разкаже на Матю, без да наруши думата си?
— Съжалявам — каза Андреас най-накрая. — Това е една от онези глупави ситуации, в които щом не знаеш, не мога да ти кажа. Така сме се разбрали с кръстника ти.
Внезапно откъм студиото се чуха силни гласове. Лицето на Матю се отпусна. Или щеше да се откаже, или обмисляше друг подход. В коридора се чуха стъпки и двамата вдигнаха очи. Объркана и отчаяна, Ирини стоеше на вратата.
— Изгони ме. Можете ли да си представите?
Матю придърпа стол, но тя не седна, а се наведе към него.
— Не можел да понесе да му помагам.