— Виждам, че дядо ви е колекционирал не само картини.
— Да — отвърна Ана. — Много се гордееше с колекцията си от книги. Може би дори повече, отколкото с картините си. Мисля, че се чувстваше по-близък с тях.
— Разбира се — съгласи се свещеникът. — Можеш да държиш книгата, да я разлистваш. Тя е приятел. Картината просто си виси някъде, далеч от теб. — Той погледна отново нагоре. — По тези рафтове виждам и някои мои приятели. Достоевски, Флобер, Казандзакис. И някои редки заглавия. Може би, след като поговорим за изкуство, ще можем да поговорим за книги.
— Да караме едно по едно — намеси се Уолъс.
Около седемдесетгодишен, със сива коса и сълзящи очички, дрезгав глас и остра кашлица, която говореше за дългогодишно пушене, наскоро прекратено, съдейки по непрестанно движещите му се пръсти. Нищо в прегърбената му стойка, шарещия поглед или фалшивото дружелюбие не вдъхваше доверие на Матю, но изглежда Ана разчиташе на него и го слушаше.
— Разбира се — съгласи се отец Томас.
— Сега — Уолъс без нужда разрови бележките си, — предполагам, че можем да смятаме, че сте доволен от тази творба.
— Ако говорите за художествените й качества, едва ли съм най-добрият съдник, но съм много доволен. Разбира се, тя много е пострадала.
— През вековете — обади се Матю, — не през последните шестдесет години.
— Във всички случаи — продължи свещеникът, — макар това да би отблъснало някой колекционер, на мен само ми помага да установя възрастта на творбата. И увеличава нейната мистика.
Адвокатът прочисти гърлото си, сякаш се канеше да се изплюе.
— И вие смятате, че това е иконата, която търсите.
— Света Богородица от Катарини. Повтарям, не съм специалист по история на изкуството, но тя отговаря във всяко отношение на описанието. Някои от моите братя в Гърция са я виждали лично и там ще успеем да я идентифицираме. Какво казва вашият експерт?
Тримата погледнаха Матю. Макар че бе отказал да подтикне Ана към определено решение, той я подкрепяше силно от момента, в който го беше взела, страхувайки се, че адвокатът може да я накара да го промени. Дори бе настоял да присъства на тези преговори. Не му беше минало през ум, че може да му зададат въпроси.
— Отговаря на всичко, което знам за иконата от Катарини. Разбира се, не съм проверявал чудодейните й сили. — Само свещеникът се засмя. — Със сигурност мога да кажа, че е от преди разкола, което само по себе си я прави изключително рядка, и че е творба с високи художествени достойнства.
— По ваше мнение — саркастично вметна отецът.
— И според стандартите за религиозно изкуство от онова време.
— Грък ли сте?
Безобиден въпрос, но Матю се поколеба.
— Да.
— Тогава приемам мнението ви за двойно по-ценно.
— Значи сме съгласни по тези въпроси — настоя адвокатът.
— Да, господин Уолъс — каза Томас със страдалческа усмивка. — Можем да преминем към финансовите, за което очевидно бързате.
— Преди няколко дни обсъдихме една сума.
Свещеникът направи драматична пауза, отпивайки от водата, загледан втренчено в предмета на своя интерес.
— Не бих го нарекъл обсъждане. Вие просто споменахте една сума. Много голяма.
— Ние не мислим така.
— Може би милион и половина долара е скромна сума по вашите стандарти, но гръцката църква е малка църква в малка страна и това би трябвало да се има предвид. Никога не сме чували икона да се продава на подобна цена.
— Съмнявам се, че някой от нас помни подобна рядка икона да е продавана.
— Така е. Но преди няколко години доста известна икона беше продадена за по-малко от една трета от тази сума. Това е най-високата цена, която е давана за икона. Може би е тъжно, че предметите, които ние тачим, не са оценявани от хората, които се занимават с изкуство, толкова високо, колкото някои светски шедьоври, но това е факт. Никой не дава подобни пари за икони.
— Трябва да ви кажа, отче, че ние вече имаме неофициално предложение за много повече от частен купувач.
Уолъс явно се наслаждаваше на тишината, която последва пускането на тази „бомба“. Матю бе не по-малко изненадан от свещеника и се чудеше дали това е истина.