В планините му бяха описали Бог много по-различен от онзи, когото познаваха селските свещеници. Богът на старите свещеници беше ту тъжен, ту ядосан, като самите хора. Младият монах се беше молил на свой бог, на страстен дух, който реагираше на нуждите на момента — на нуждата да се съпротивляваш, да оцелееш. Тези божества служеха за целите на човека, изпълняваха онова, което се изискваше от тях. В планината често се случваше да призоват разгневения Бог, за да уплашат послушниците. Знаеше се, че страхът изостря сетивата и учи момчетата на дисциплина, докато умът, подхранван с тамян и свещени видения, узрееше достатъчно, за да възприеме пълното измерение на истинския Бог в целия му блясък. На Йоанис му беше нужно повече време, отколкото на другите, за да се подготви, но за сметка на това бе усвоил уроците си в дълбочина. Кошмарите, преживени през младостта му, които първоначално го бяха отблъснали, се превърнаха в негова опора, когато пътят беше открит, в гориво за огъня, разпален в ума му. Мракът беше прогонен и в душата му се отвори врата, която водеше към духовния свят. Той би бил повече от доволен да изживее живота си в самота и да проучи този път.
Дребният оплешивяващ младеж в кожено яке, който не внушаваше доверие, но знаеше как изглежда свещеникът, взе багажа му и го поведе към паркинга.
— Казвам се Деметриос — представи се той.
— Обзалагам се, че всички тук те наричат Джими.
— Да. Знам защо сте дошъл, знам какво става.
— Така ли?
— Епископ Макариос ми се доверява. Не съм просто шофьор.
— Разбирам.
Беше полезно, че висшестоящите го бяха извадили от самотата в мига, когато я бе приел напълно, и го бяха върнали в света. Отначало Йоанис ги мразеше за това, но след много години разбра, че това е било в съгласие с техните идеи, с техните методи. Светът на духа трябваше да остане у него; той трябваше да го отнесе в света на плътта, за да вдъхновява решенията му. Всеки може да вярва в тишината зад манастирските стени. Но паството живее вън от тях и Словото трябва да стигне до него.
— Тук сте, за да разберете какво става с Томас — продължи Джими, когато багажът беше прибран и те седнаха в ненужно голямата черна кола; американските епископи винаги си купуваха такива. — Извинете, че го казвам, но малко закъсняхте.
— Какво искаш да кажеш?
— От няколко дни никой не може го открие. Разбира се, това нищо не означава — добави дребният шофьор неубедително.
Трудностите бяха започнали, когато старите духовници бяха измрели и хора, по-млади от него, бяха започнали да дават заповеди; хора, в чиито очи не блестеше вътрешният огън. Какво трябваше да направи човек, когато онова, което му шепнеше вътрешният глас, не съответстваше на нарежданията отвън? Йоанис от години се бореше да постигне равновесие между тях, но усещаше, че тази последна задача ще бъде предизвикателство за цялото му същество. Може би моментът беше настъпил.
— Утре имам среща с Томас — каза възрастният свещеник.
Джими сви рамене, докато колата се спускаше по слабо осветената, виеща се рампа на бетонния гараж.
— Надявам се, че ще дойде.
Йоанис почувства, че го обхваща безпокойство. За всяко нещо си имаше причина, а и той не се доверяваше на думите на този бъбрив дребен младеж.
— Вярвам, че с отец Макариос ще разберем какво става.
— Макариос — изсумтя Джими. — Не се обиждайте, обичам епископа, но ще ви кажа веднага, че от мен ще имате повече полза в този случай.
— Ще го имам предвид.
10.
Трябваше да бъде по-разумен. Цялата работа не му беше харесала още от началото, но Матю упорито беше продължавал да действа, търсейки оправдания пред самия себе си. Проблемът беше възникнал още с обаждането предишния ден — Фотис, внезапно докачен.
— Момичето ти е позвънило.
— Каза, че вчера са подписали договора — потвърди Матю. — Томас и още някой снощи са взели иконата. Предполагам, че са ти я донесли.
— Всичко стана, както беше планирано, слава богу.
— Минаха почти двадесет и четири часа. Очаквах да ми се обадиш.
— Извини ме. Разбирам, че нямаш търпение да я разгледаш. Да се уговорим кога.
Матю с мъка изговори следващите думи.
— Бяхме се разбрали и някой друг да я види.
— Да. — Нервен шепот. — Мислиш ли, че има сили за това?
— Не знам. Няма сили за каквото и да било. Нали това беше идеята?
— Не бих искал да го тревожа ненужно, докато се възстановява.