— Това не е възстановяване, а ремисия. Кръстник, идеята беше твоя. Какво искаш да ми кажеш сега? Че трябва да си запиша час, а баща ми не е добре дошъл?
— Просто съм предпазлив. Как ще го убедиш да дойде?
— Остави това на мен. Кога да го доведа?
— Утре. Събота е и така или иначе ще отидеш да го видиш.
Беше изнервящо, че чичо му знае разписанието на всички.
— Да, дори смятахме да се поразходим с колата. Макар че едва ли е имал Куинс предвид.
— Ще бъда тук цял ден. И, прости ми за съвета, но не разказвай на баща си някоя глупава история. Ще разбере, че го заблуждаваш, и това само ще го ядоса.
— Искаш да кажеш, че не съм добър лъжец.
— Кажи му, че съм те помолил да дойдеш и да огледаш някаква картина. Това е вярно. Че се нуждаеш от компанията му, от подкрепата му. Нека има чувството, че ти помага.
Баща му не възрази, но се съгласи да го придружи като престъпник, който чува смъртната си присъда. През по-голямата част от пътя седя мълчалив и мрачен. Фотис ги посрещна с едва прикрита тревога, играейки си нервно с броеницата. В кабинета бяха окачени няколко платна и двамата с Матю обсъдиха наскоро придобития холандски пейзаж. Алекос сякаш се успокои и заразглежда лавиците с книги край себе си. Количката му беше до прозореца, слабото слънце огряваше силните му рамене, а наболата му коса приличаше на аура от сива светлина. На два метра от него върху статив стоеше средно голям предмет, покрит с бяло платно, и Матю непрестанно го поглеждаше, привлечен от особената му енергия. Изведнъж цялото представление го изпълни с отвращение. Когато погледна във влажните, кръгли очи на Фотис, разбра, че старецът също се чувства неловко. Преди да изгуби напълно самообладание, Матю стана и пристъпи към статива.
— Татко — каза той и свали платното от иконата, очаквайки донякъде, че отдолу ще се окаже нещо друго, докато очите на Богородица не го пронизаха и за малко не секнаха гласа му. — Това е иконата, за която ми искаха консултация. Фотис я съхранява за един гръцки купувач.
Алекос бавно извърна глава към иконата. На лицето му беше изписана съпротива, която рязко изчезна, когато очите му съзряха изображението и в тях се появи искрено учудване. Матю се почувства обнадежден.
— Знам, че не харесваш религиозното изкуство, но мисля, че тази икона е особено въздействаща и много ми се искаше да я видиш.
Той се възползва от факта, че баща му сякаш е изпаднал в транс, за да приближи количката му до статива, достатъчно, за да може Алекос да докосне иконата, ако реши.
— Не е ли красива?
Вече не виждаше лицето на баща си и не разбра защо не последва отговор. После голямата глава кимна едва забележимо, дясната ръка посегна напред. Наистина ли бе докоснал иконата?
В този миг от устата на Фотис се изплъзна спонтанен стон. Алекос отдръпна ръка от иконата и се обърна към стареца. Матю стисна облегалките на количката разочаровано и също погледна към кръстника си. Изражението му наподобяваше ужас, какъвто младежът не бе очаквал някога да види върху пресметливото му лице. Не беше ясно дали очите му са насочени към Алекос или към вратата зад тях. Няколко секунди всички мълчаха. После Алекос леко тръсна глава, сякаш се събуждаше, и когато проговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.
— Дръпни ме от това нещо.
По-голямата част от обратния път измина в неловко мълчание. В държанието на Алекос не личеше нито гняв, нито обвинение, а по-скоро объркване, примесено с умора. Известно време той сякаш се канеше да проговори и най-накрая го направи.
— Не знам какво си възнамерявал. Може би се гордееш с нея и си искал да ми се похвалиш.
— Нещо такова — успя да каже Матю, без да откъсва поглед от влажния път.
— Знам някои неща за тази икона, неща, които кръстникът ти ми е казвал преди години. Цялата история не ми е известна, но двамата негодници са убили хора заради тази икона. Смятах, че дядо ти ще те предупреди.
— Не. Фотис ми разказа нещичко. Беше ужасно.
Баща му го сграбчи за ръката.
— Чуй ме — каза той твърдо. — Слушаш ли ме?
— Слушам те.
— Имам предвид, наистина.
— За бога, татко, слушам те. — Той се бореше с натиска върху ръката си и се опитваше да не губи контрол над волана.
— Не вярвай на нищо, което ти казва Фотис. Ако не го чуеш от човек, на когото имаш доверие, не вярвай. Разбираш ли ме?
— Слушам те.
— Но не ми вярваш. — Алекос го пусна. — Какво ли знае глупавият ти баща…