— Ха, Макариос не намира сили дори да съобщи в полицията; смята, че онзи дявол ще се разкае и ще се появи с някое убедително извинение. Църквата не обича скандали. Но аз пуснах някои хора да го търсят.
— Подозирам, че е взел парите, за да може да изчезне — каза бавно Йоанис, обмисляйки думите си. — Не вярвам иконата да е у него. Представлявал е купувач. В съобщенията си го наричаше „дарител, който смятал да подари иконата на църквата“.
— Но не разбрахте кой е този дарител.
— Не ни каза.
— Може да го е измислил.
— Може.
— Кой е човекът, когото смятате да посетите? Андреас Спиридис?
Йоанис въздъхна. Очевидно между тези стени нямаше тайни.
— Човек, дошъл тук от Гърция горе-долу по същото време, когато започна всичко това. И който е свързан с иконата.
— Но не е от църквата?
— Не, правителствен агент е. Пенсиониран, но не е излязъл от играта. Правителството и американците все още го държат под око. Както и да е, успяхме да го открием. Не знам дали има нещо общо, но е много вероятно. Защо не прибереш този пистолет?
— Казахте, че е правителствен агент. Става дума за разузнаването, държавна сигурност или нещо подобно, нали?
— Да, но човекът е стар. По-стар дори от мен.
— Стар или не, това може да ни потрябва — каза Джими, размахвайки пистолета. — Няма да тръгна невъоръжен.
— Изобщо не те карам да идваш.
— Мисля, че отец Макариос настоява да ви придружа.
— Прав съм. — Йоанис се вгледа по-внимателно в очите и носа на младежа, във формата на лицето му. — Знаеш ли, вие с епископа си приличате. Не ми казвай, че сте роднини.
Наблюдателността му не се понрави на младежа.
— Племенник съм му. Това не е важно.
— Да не си някакъв цивилен детектив?
— Нарича се частен детектив. Но работя предимно за църквата.
— Аха, воин на Христос. Колко жалко, че имат достатъчно работа за теб.
— Защо не идем да го видим веднага?
— Защото няма да го намерим. Извън града е за няколко дни.
— И ще бездействаме?
— Сигурен съм, че в това време можеш да разследваш други неща. Няма да те задържам повече.
— Знаете повече, отколкото ми казвате. Няма да ви изпусна от поглед.
— Държа да подчертая, че ако ще ме придружаваш, трябва да правиш точно каквото ти казвам. Няма да толерирам намесата ти, каквото и да казва Макариос.
— Всичките сте еднакви — оплака се дребосъкът. — Смятате, че разбирате от моята работа повече от самия мен. Защо? Понеже ви води божествената светлина? Свещениците не бива да правят разследвания.
— Кажи го на Бог, братко.
Крайбрежието на Кънектикът препускаше зад надраскания и мръсен прозорец на влака. Дълбоки пропасти и мочурища, които преливаха от тъмнобежово до бледозелено. Бели чапли крачеха наперено или бавно се издигаха в небето. Пристанища, празни плажове, сиви очертания на острови. После участъци от гъста гора, чиито полуголи дървета сякаш имаха зелени или червени ореоли от мънички листенца. Светът се възраждаше. Андреас отмести поглед от прозореца.
Пътуването до Бостън се бе оказало загуба на време. Беше се видял с вдовицата на един от своите агенти. Човекът беше вършил добра и неблагодарна работа на разузнавач в продължение на години, а изгуби пенсията си, когато дойде да живее в Америка, вместо да се върне в управляваната от военната хунта Гърция — място, което вече не му беше близко. Тогава Андреас не бе успял да му помогне, а и сега не можеше да стори много повече от това да изкаже съболезнованията си. През последните години беше направил десетки подобни посещения. Не минаваха лесно. Американската връзка, с която се бе запознал в Кеймбридж, му беше стар приятел, но беше на по-ниско ниво от Морисън — полупенсиониран преподавател в колеж, който не можеше да му помогне. На Андреас му беше неприятно да седи с него и да се опитва да си спомни какъв добър човек беше някога, колко е важен контактът между хората, а да мисли само за безполезността на тази среща. За информацията, която щеше да получи срещу изгубеното време. Нима способността му да мисли по друг начин завинаги беше изчезнала? Беше негодувал дори срещу вдовицата — добра и смела жена, която никога вече нямаше да види. Отвратително.
Бързаше да се върне при Алекос. Вероятно и това му беше оказало влияние, макар че синът му сигурно се радваше на временната им раздяла. Двамата не издържаха дълго време заедно, колкото и да се обичаха в сърцата си. Скоро Андреас трябваше да се върне в Атина, освен ако състоянието на Алекос не се влошеше. Сметката в хотела нарастваше невъзвратимо, а чувството на клаустрофобия, което му създаваше Ню Йорк, беше непоносимо. Важното беше да се убеди, че Матю не се е оплел сериозно в интригите на Фотис. Натам трябваше да насочи усилията си, но отново бе надушил Мюлер. По-добре щеше да бъде да забрави за него. Пък и Бени засега не беше открил нищо.