Не си беше купил мобилен телефон, каквито всички тук носеха, и се беше отвратил от седемте безсмислени разговора, които се провеждаха едновременно на седалките около него. Но оценяваше ползата от тези телефони — за неговата работа биха били незаменими, стига да съществуваха преди двадесет години. Но тъй като нямаше такъв, изчака десетминутния престой в Ню Хейвън, за да влезе във влажните тихи тунели под релсите и да се обади от автомат. Инстинктивно започна да избира номера на Матю, но затвори и вместо това се обади на Бени.
— Къде беше, по дяволите?
— Във влака съм. Какво има?
— Открих го.
Андреас издиша и затвори очи.
— Сигурен ли си?
Деветдесет и пет процента. Ти ще трябва да допълниш останалите. Кога се връщаш?
— След два часа.
— Тази вечер не е подходяща. Прекалено е оживено. Утре сутринта ще му идем на гости.
11.
Матю смяташе да се върне в Манхатън още същата вечер, но майка му го убеди да пренощува у тях. Рано сутринта в неделя той се обади в хотела на дядо си, но от стаята му никой не отговаряше. Отби се за малко при баща си. Алекос беше твърде уморен, за да става, и Матю се задоволи да му стисне ръката, надявайки се, че лицето му изразява извинението, което устните му не искаха да произнесат. Взе влака до Гранд Сентръл и отиде пеша до хотела. Беше Великден по католическия календар и Цветница по православния. Щеше му се да отиде на църква, но нямаше да се успокои, докато всичко беше толкова объркано, а и беше сигурен, че дядо му няма да е на литургията.
В претъпканото фоайе портиерът го попита за името и телефонира в стаята.
— Можете да се качите.
— Върна ли се?
— Дойде заедно с още един господин преди двадесет минути. Стая 511. Асансьорите са вдясно.
Матю се беше приготвил да чака доста повече и сега се усети неподготвен. Трудно му беше да овладее гнева си, а дядо му можеше да го заблуди по много начини. Трябваше да бъде твърд, да каже всичко, което знае, и да изиска отговор.
Рязкото му почукване на вратата предизвика стъпки и приглушен поздрав.
— Аз съм, Матю.
Вратата се отвори и на прага застана висок, посивял и усмихнат мъж.
— Ти ли си внукът на Андреас?
— Да.
— Тогава влизай.
Мъжът отстъпи встрани и Матю прекрачи прага. Стаята не беше голяма. Двойно легло, телевизор, бюро и два стола, пастелен цветен мотив по стените, възглавниците и кувертюрата. Андреас не се виждаше никъде, но от банята се чуваше шум.
— Седни — каза мъжът и се отпусна на стола, който се намираше по-близо до вратата. Матю остана прав, но отиде да погледне към бетонирания двор отдолу. Беше се научил да не разпитва деловите познати на дядо си. Присъствието на друг човек беше неприятно, защото беше възнамерявал да притисне здраво Андреас, но въпреки това нямаше да се откаже. Щеше да изчака. Щракането на електрическия ключ на банята го накара да се обърне.
Нисък, набит и почти плешив мъж с хлътнали очи стоеше зад него, облечен в кожено яке поне два размера по-голямо. Лампата в банята беше угасена и нямаше къде другаде да се скрие Андреас. Нямаше го тук, а двамата мъже препречваха пътя към вратата. Паниката го замая и вкочани; не смееше да заговори от страх, че от гърлото му няма да излезе глас.
— Моля ви, седнете — повтори по-възрастният мъж. — Трябва да се запознаем.
Матю седна предпазливо на ръба на леглото. Плешивият остана прав, потупвайки разсеяно джобовете си с раздразнено изражение.
— Дошли сте да видите дядо си — каза сивокосият. — Ние също. Както виждате, няма го.
Мъжът беше на ръст и тегло почти колкото Андреас, а лицето му имаше същата четвъртита форма. Дори чертите им бяха сходни. Като добавим тъмния костюм и закопчаната догоре риза, Матю разбираше защо се е заблудил портиерът. Но този мъж бе поне десет години по-млад от Андреас и с доста по-ведро изражение.
— Какво правите в стаята му?
— Чакаме го. Също като вас.
— Мисля, че правехте още нещо, преди да вляза.