— Къде отиваме? — попита Андреас.
— Недалеч. В Йорквил. Наричат го Джърмантаун, но всъщност е по-скоро унгарски. Унгарски църкви, ресторанти, клубове.
— Знам го.
— Там има нещо като пансион, държан от унгарка. Досега не бях чувал за него, но преди няколко дни ми казаха.
— И изпрати някое от момичетата с брошури да го навести?
— Проникнах вътре чрез фирма за почистване, но това не те засяга. Той не е отседнал в пансиона, а в апартамента на същата тази жена — на няколко пресечки оттам. Под името Питър Милър.
— Милър — скептично размишляваше Андреас. — Това е много стара легенда. Не я е използвал от години.
— Може би затова я е избрал.
— Бени, сигурен ли си? Питър Милър е често срещано име.
— Снощи го видях да се прибира. Доста стар, с къси крака, дълъг торс и накуцва леко.
Имаше сходство, но можеше да е съвпадение.
— Колко апартамента има в сградата?
— Ти наистина не ми вярваш, нали, приятелю?
— Задавам ти няколко въпроса.
— Питаш ме — рязко каза Бени — откъде знам, че човекът изобщо е бил Милър, а не някой от десетте хиляди старци, които живеят в тази част на града. Сградата е малка, в нея има само осем апартамента, два от които са необитавани. Вътре влязоха четирима души, които приличаха на постоянни жители — млади хора, с куфарчета. Това не покрива цялата сграда, но значително намалява възможностите.
— Да. Звучи обещаващо.
— Мисля, че пипнахме твоя човек. Ако греша, ще те черпя закуска.
— Какъв е планът?
— Снощи се прибра късно. Едва ли е излязъл пак. Ще паркирам и ще чакаме. Уличката е тиха, можем да го качим и да го отведем на сигурно място. Имам две предвид. Можем да действаме и на място, но не бих го препоръчал.
— Тогава защо го споменаваш?
— В случай, че е по-лесно за теб.
„С други думи — помисли си Андреас, — в случай че престоят от един час в колата с уплашен старец, който знае, че ще убиваме, ме накара да си изпусна нервите.“ Не беше приел гласно условието на Бени, но фактът, че не бе възразил, беше изяснил нещата. Моралната страна на въпроса не го притесняваше, но не бяха готови за такава операция. Бяха само двамата, не можеха да очакват подкрепа от никъде. Колкото и добре да беше обмислил всичко евреинът, рискът да ги разкрият или да се провалят беше много висок.
— Подготвен съм да действаме тихомълком — продължи Бени. — Ще го спипаме на площадката или до някоя кола. Ще отнеме само няколко минути, но все пак някой може да ни забележи. Не е идеалният вариант.
— Това е невъзможно — отсече Андреас. — Още дори не сме го идентифицирали.
— Няма ли да го познаеш, ако го видиш?
— Предполагам, че да, но трябва да съм много наблизо.
— Тогава ще го качим в колата.
— Ами ако на улицата има много хора?
— В такъв случай ще го проследим. Ще видим какво е намислил и ще чакаме следващата възможност.
Завиха на изток по Осемдесет и четвърта улица и се насочиха към розовеещото небе. Андреас мразеше да бъде толкова близо до мишената, когато планът му все още бе неуточнен. Беше участвал в многобройни недобре подготвени операции за гръцките служби за сигурност, но те бяха против природата му и обикновено страховете му се оправдаваха. Той обичаше нещата да са по-сигурни. Англичаните, а по-късно и американците, бяха образец за него. Най-много им завиждаше за базата: сигурни апартаменти, технически средства за наблюдение, екипи за проследяване. Бившата му агенция сега използваше всички тези методи, но той вече не работеше за нея. Беше сам, изоставен на милостта на този опитен, но побъркан евреин. Андреас си напомни, че последствията няма да имат голямо значение. Немарливостта обиждаше професионализма му, но важен беше резултатът. Вече не отговаряше пред никого, освен пред себе си. Все пак, да залови Мюлер след толкова години, си струваше. Щеше да се отплати за услугата. Нека да правят с него каквото искат. Докато оглеждаше всяко оградено от дървета каре и пешеходците по кръстовищата, той се почувства по-спокоен. Щеше да остави събитията да следват хода си, беше готов за всичко, което можеше да се случи.