В мига, когато ключалката изщрака, Бени бутна вратата и се промъкна вътре, пъхнал свободната си ръка в якето. Андреас изчака две-три секунди, преди да го последва. Апартаментът се състоеше от малки стаи с общ коридор и те бяха влезли през кухнята. Беше тъмно и не чуваха нищо. Бени мина вдясно към приглушената светлина от уличния прозорец; Андреас — вляво — към празна спалня. Сиви пердета спираха слабата светлина от улицата, в стаята имаше малко легло до прозореца и надраскано бюро. Репродукция със самотен пейзаж висеше на едната стена, но останалите бяха голи, зеленият килим беше излинял и изпоцапан и цялата стая изглеждаше гола и рядко използвана. Никой не живееше тук, никой не се задържаше дълго в нея, макар че някой беше спал в леглото, а после го бе оправил непохватно.
Насреща имаше затворена врата. Андреас размишляваше дали някой би бил толкова глупав, че да се затвори така в банята, после си спомни, че не носи оръжие, а Бени е през три стаи. Въздъхна при мисълта за глупостта на цялото начинание, после отвори рязко вратата. Банята беше малка, колкото да се поберат тоалетна чиния, мивка и душ. Зад завесата на душа не се криеше стар нацист. Андреас улови отражението си в огледалото — нелепото си старческо лице, набръчкано и мрачно от десетилетията подозрителност. Той беше прагматичен човек, винаги нащрек и не особено суетен, но често забравяше, че е остарял. Огледалата винаги го сварваха неподготвен.
Отклони поглед от неприятната гледка към мивката. Порцеланът беше влажен, около канала имаше някакъв тънък слой. Той го обра с пръст и разтърка белезникавото вещество между палеца и показалеца си. Беше нещо, което издаваше присъствието на жена в къщата. Фон дьо тен, руж, коректор, пудра — всичко необходимо за поддържането на лицето. Разбира се, мъжете също използваха подобни неща. Може би включваше и боя за коса. Андреас затвори очи и си представи човека, който беше излязъл от сградата. Добави няколко бръчки към лицето, бяла коса, очила. Накуцването лесно можеше да се прикрие. И ето го призракът на Мюлер. Тежестта на заключението го накара да се хване с две ръце за мивката, почти готов да повърне. Глупак, наруга се той тихо.
Чу как Бени се промъква обратно през апартамента, без да си дава труда да пази тишина. Андреас отиде и седна на леглото, точно когато едрата фигура на евреина застана на рамката на вратата.
— Няма никой.
— Така изглежда.
— Беше прав — с отвращение каза Бени. — Трябва да е излязъл пак снощи.
— Мисля, че не е. Ние го видяхме да излиза.
Бени не обърна внимание на думите му, отиде до бюрото и започна да отваря чекмеджетата.
— Провери ли това?
— Нищо няма да намериш. Нито палта в гардероба, нито четка за зъби в банята.
Приятелят му затвори с трясък празните чекмеджета, после се обърна.
— Значи е избягал?
Умът на стареца вече се носеше през града — през Ийст Ривър към Куинс. Беше се доверил единствено на думата на Фотис за Мюлер. Това, и желанието му появата на германеца да се окаже истина, което интригантът беше усетил, че го държи и след толкова години, това беше най-вероятната тактика. „От какво си се мъчил да ме отклониш? — помисли си той. — Защо винаги изоставам толкова от теб? Почти шестдесет години минаха, а аз все още си оставам ученик.“ Горкичкият Андреу.
— Не, Бени. Никога не е бил тук.
12.
Около къщата на кръстника му не се забелязваше нищо особено и Матю изкачи стълбите с лошо предчувствие. Отец Йоанис го последва, хвърляйки поглед към цветните лехи, а плешивият Джими чакаше в колата — уговорка, срещу която горещо беше възразявал. Матю почука силно на вратата, напомняйки си, че справедливият му гняв е достатъчно основание да бъде тук. Бяха го измамили или поне така изглеждаше. Вътре не се долавяше никакво движение. Почука по-силно.
— Опитайте вратата — предложи свещеникът.
Нито един от тях не се изненада, когато тя се отвори, но неприятното чувство у Матю се превърна в черна дупка, поглъщаща всичките му градивни мисли. Той влезе в къщата. Гостната беше празна, през прозорците навлизаше слабата светлина на деня. На един стол до вратата лежеше наскоро издадена история на византийската империя, отбелязана с разделител на страница деветдесет и първа. Върху масата имаше чаша, наполовина пълна с вода. През тънките пердета Матю видя как Джими тръгва бързо по тротоара към алеята между къщата и склада. Вече нищо не разбираше. Къде бяха Николай и Антон? Къде беше Фотис?