В коридора отец Джон стоеше до стълбището и Матю беше изкушен да тръгне натам, но кабинетът го привличаше повече. Натисна дръжката и тежката врата се отвори. Беше тъмно и не се виждаше добре. Несигурен къде е ключът за осветлението, Матю тръгна бавно към лампата върху голямото бюро. Кракът му се удари в нещо меко и в същия миг се чу глас, глас на старец, но не онзи, когото очакваше.
— Спри, момчето ми — каза дядо му. Внезапно светлината от лампата до отсрещната врата обля помещението и той видя Андреас с шлифер, шапка и ръкавици да го гледа проницателно. Висок и неподвижен. — Внимавай къде стъпваш.
Матю погледна надолу. Онова, което беше ритнал, се оказа човек. Николай, един от телохранителите на Фотис, лежеше блед и безжизнен на пода. Очите му бяха затворени, устата сгърчена и когато очите на Матю свикнаха със светлината, той забеляза, че върху ориенталския килим има голямо тъмно петно. Силен сладникав мирис нахлу в ноздрите му и той инстинктивно отстъпи назад, сблъсквайки се с отец Джон.
— Мили Боже — прошепна свещеникът и започна да се моли на гръцки.
— Не пипайте нищо — нареди Андреас.
Без да му обръща внимание, Матю се наведе над Николай и докосна студената му шия и устни. Почувства ли някакъв дъх?
— Мисля, че е жив.
Дясната ръка на руснака беше притисната към корема му, обляна в кръв, и придържаше подгизнала кърпичка към раната му. Внезапно Андреас се оказа над Матю, извади чиста кърпа от джоба си и започна да я увива около ръката си.
— Дай на мен — предложи Матю, решил да свърши поне едно полезно нещо през този ден.
Андреас се подчини, без да спори.
— Точно така. Притисни я силно към раната. Ще се опитам да намеря по-голяма кърпа. Само двамата ли сте?
Матю изчака Йоанис да отговори, после взе инициативата.
— В склада има един човек. Мисля, че се казва Джими. Носи пистолет.
— Ще повикам линейка. Вие двамата стойте тук.
Възрастният мъж изчезна толкова бързо и тихо, сякаш никога не го беше имало.
— Надявам се, че няма да се наранят взаимно — каза свещеникът, който беше коленичил.
— Опасен ли е вашият човек? — Матю се опитваше да не гледа към ръката си, да не обръща внимание на топлата течност, която започна да я покрива. От мириса на кръв му се виеше свят.
— Той би искал да мислите така, но всъщност вашият дядо е опасният.
— Познавате ли го?
— Срещал съм го за кратко, и то отдавна. Той едва ли ме помни.
Матю се огледа. Стативът, на който беше стояла иконата преди двадесет часа, го нямаше, а и тя не се виждаше никъде. Липсваха и някои картини от стените. Кои ли? Дали още някой беше ранен или убит? Трябваше да огледа къщата, но не можеше да зареже руснака да умре от кръвозагуба. Пък и дядо му сигурно вече го беше направил, освен ако не беше пристигнал току-що. Или ако…
В кухнята се чу шум и Джими се появи през задната врата. В ръцете му не се виждаше оръжие. Андреас вървеше на няколко крачки зад него. И двамата мъже изглеждаха спокойни, макар да бяха леко поруменели.
— Сега всички ли са тук? — попита Андреас.
— Къде е Фотис? — отвърна с въпрос Матю.
— Няма го.
— Къде е отишъл?
— Ще говорим после. Кои са тези хора?
— От църквата в Гърция. Поне така казват.
— Господин Спиридис — спокойно каза Йоанис, — трябва да поговорим.
— Така ли? — Андреас огледа проницателно свещеника. — Може би, но сега не е моментът.
— Кога тогава?
Вой на сирени изпълни кратката тишина, която последва. Идваше отдалеч, но бързо приближаваше.
— Може би утре.
— Не мислите ли, че полицията ще ви задържи? — Свещеникът се изправи срещу него. — Струва ми се, че ще сметнат присъствието ви тук за подозрително.
— Ще видим, отче. Може би ще погледнат на това по друг начин.
Андреас сложи ръка на рамото на Матю и всички замълчаха, докато сирените приближаваха. После Джими пристъпи към стареца. Отчаянието му беше надвило неудобството.
— Ще ми върнете ли пистолета?
Бяха сами на тротоара. Линейката си беше заминала, полицаите влизаха и излизаха от къщата. Матю не знаеше къде са свещеникът и Джими, нямаше представа какво да казва или да не казва на полицията, когато го разпитват. Дядо му стоеше до него, загледан в празната улица, потънал в размисъл.