Иконата

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — тихичко се обади Андреас. — Досега не беше виждал ранен, нали?

— Дядо, знаеш ли какво става?

— Мен ли питаш? Надявах се ти да ми кажеш.

— Разбирам само, че никой не ми казва истината.

— Това ли е всичко? — Андреас го погледна твърдо. — Значи не си помогнал на Фотис да получи иконата?

— Вече не знам за какво съм помогнал. Мислех, че Фотис е посредник. Че помага на хората от гръцката църква.

— На тези, които бяха тук?

— Не, имаше друг свещеник, който представляваше атинския Синод. Но сега се оказа, че не е било вярно.

— Кой беше другият свещеник?

— Отец Томас Захариос.

Андреас кимна.

— Ясно.

— Познаваш го, нали? — Матю се опита да овладее чувствата си, но не успя. — Вие всички се познавате помежду си, а аз нищо не разбирам. Бъркате се в живота ми, както сте направили с баща ми.

— Не говори безсмислици и не обвинявай другите за собствената си глупост.

Истината го жилна. Беше се държал като пълен глупак и се налагаше да го приеме.

— Вярно е, не съм ти казал някои неща — продължи Андреас, — защото се опитвах да те защитя, а не да те нараня. Никога не бих те наранил. Не познавам този отец Томас, но съм чувал за него. Добре образован, умее да се харесва на хората, беше посредник между гръцката и американската църква. Но освен това го смятат за мошеник, изнудвач и крадец. Да не споменавам, че е приятел на кръстника ти. Тези дни е изчезнал с голяма сума църковни пари.

— Значи отец Джон е прав — с Фотис са действали заедно.

Разбира се, това също можеше да бъде лъжа, но беше логично да е вярно. Едва ли беше съвпадение. Всичко беше свързано.

— Така изглежда.

Мислите на Матю внезапно се насочиха в друга посока.

— Ана Кеслер. Възможно ли е да е в опасност?

— Не виждам защо, нейната роля е приключила. Имаш ли причини да смяташ, че може да е в опасност?

— Не, просто… Не. Трябва да говоря с нея. Аз я подведох. Тя не знаеше, че Фотис е замесен.

— Кажи ми защо е бил замесен? Защо им е бил нужен посредник?

— Той беше уредил нещата така. Цялата работа беше негово дело. Сигурно е отишъл при Захариос и го е накарал да се свърже с църквата, за да звучи всичко по-достоверно. Къде е Фотис сега, дядо?

— В Гърция. Или на път за там.

— Днес ли е заминал?

— Много рано тази сутрин. За Великден.

— Никога не заминава толкова рано.

— Тази година е решил да изкара цялата Страстна седмица на родна земя. Филип, управителят на ресторанта, току-що ми го каза.

— Преди няколко дни ме увери, че няма да тръгне преди сряда.

— Променил е плановете си. Според Филип вчера, след като с баща ти сте си тръгнали. — Старецът млъкна, очаквайки някакъв отговор. — Знаеш ли защо?

Матю се опита да овладее треперенето на тялото си и да се съсредоточи.

— Нямам представа, но изглеждаше разтревожен. Мисля, че присъствието на татко го изнерви.

— Защо заведе баща си?

Матю трепереше толкова силно, че трябваше да стисне челюсти, за да не тракат зъбите му.

— Хайде да влезем на топло — предложи Андреас.

— Не, имам нужда от въздух. Трябва да поговорим.

— Защо помогна на Фотис?

— Реших, че е най-добре църквата да получи иконата. Ана също го искаше.

— Но защо позволи да мине през неговите ръце?

— Казах ти, той го уреди. Предполагам, че можех да го предотвратя, но за него беше важно да остане в ръцете му известно време. Знаеш, че е болен.

Андреас поклати глава.

— Подозирах, но не знаех със сигурност.

— Той не говори за това. Предполага се, че иконата има лечебна сила. Собствениците й живеят дълго, болните се изцеляват, когато се допрат до нея, все едно Дева Мария или Исус са ги докоснали. — Той отново погледна стареца в очите. — Но ти го знаеш.

Андреас се намръщи.

— Нещастен стар глупак. — После изражението му се промени и Матю разбра какво предстои. Дядо му пристъпи по-близо и сложи силната си ръка върху рамото му. — Затова ли дойде тук с баща си?

Матю не отговори.

— Не те съдя — продължи меко Андреас, потупвайки рамото му. — Това е част от мозайката. Вярваш ли в такива чудеса?

— Не, разбира се — отвърна механично младежът.