Андреас се взря за миг-два в очите му, после го пусна и се отдалечи на няколко крачки.
— А аз нарекох него глупак. Не разбирах защо му помагаш. Сега всичко ми е ясно. Не е било заради Фотис, нито заради самия теб.
— Не е толкова просто.
— Не. Това беше липсващото парче, което свързва останалото. През цялото време е било пред очите ми, а аз не го виждах. Няма нищо срамно, момчето ми. Ако някой трябва да се срамува, това съм аз.
— Защо мислиш, че е заминал толкова внезапно?
Андреас оглеждаше улицата, докато обмисляше въпроса.
— Може би, за да не бъде тук, когато събитията започнат да се развиват.
— Какво искаш да кажеш? Знаел е, че някой се кани да го ограби?
— Не само е знаел, но и сам го е планирал.
— Откраднал е иконата от себе си? Защо?
— Не казвам, че го е направил, но ако разгледаш поредицата от събития, всичко сочи натам. Как би могъл да я задържи, когато е трябвало да бъде само посредник?
— Смяташ ли, че той е накарала да застрелят Николай?
— Не е изключено. А може би плановете му са се сблъскали с нечии други.
— Какво друго знаеш и не ми казваш?
— Всяко нещо с времето си, Матю. Дори не съм сигурен в тези неща, просто предполагам. Знам, че не ми вярваш, и вината си е моя. Нужно е време, за да си възвърна доверието ти. Както е нужно време, за да разберем какво е станало.
Матю вече не трепереше толкова, шокът и объркването му бяха изместени от нещо друго. Студена решимост. Доверие. Щеше наистина да мине много време, преди отново да се довери на някого, и това не беше лошо. Трябваше да спре да отговаря на толкова много въпроси и сам да започне да ги задава. Трябваше да поправи стореното.
— Фотис ми каза някои неща.
— Сигурен съм, че ти е казал много неща. Някои от тях може дори да са верни.
— Каза ми, че си убил свещеник.
Андреас изглеждаше объркан.
— По време на войната — продължи Матю с бурно биещо сърце. — Каза ми, че те наричали Змията и си убил един свещеник, за да вземеш иконата.
Когато думите стигнаха до съзнанието му, лицето на стареца се разкриви от гняв. Промяната беше толкова голяма, че Матю се уплаши, но не отстъпи.
— Явно много иска тази икона — прошепна Андреас. — Иначе не би ти казал подобно нещо.
— Значи не е вярно?
— Смъртта на свещеника винаги ще тежи на съвестта ми, но не аз го убих.
— И защо да ти вярвам?
Старецът го погледна в очите.
— Беше мой брат.
— Брат ти?
— Змията — продължи Андреас, но суровият израз на лицето му бавно се стапяше, а в думите му не се долавяше гняв — беше името, с което наричахме Фотис зад гърба му.
Всичко отново се преобърна.
— А как наричаха теб?
— В онези дни името ми беше Елиас.
Втора част
Епир, 1944 година
Криптата беше много по-стара от църквата и в нея се намираха костите на безброй селяни. Някои от старците твърдяха, че знаят коя полица с черепи, кости и прах на кое семейство принадлежи, но повечето бяха съгласни, че подреждането е било объркано преди поколения и костите са били слагани където има място. По време на преследвания криптата била място за молитва и убежище за издирваните, но същото се говореше за всяка крипта, пещера и мазе в района. Напоследък влажните преплетени коридори на костницата се бяха превърнали в място, избягвано от всеки, който бе усетил дори за миг, че е смъртен, но за младите тя още беше привлекателна.
Като момче Андреас не се беше интересувал от църквата, но криптата беше друго нещо. Той водеше онези, които се осмеляваха да го придружат, дори мрачния си полубрат на обиколки из криптата по тъмно и плашеше до смърт останалите момчета с измислените си истории. Михалис, отраснал със страховитите истории от Библията, които му четеше майка му, се плашеше най-трудно. Десетилетия по-късно Андреас още помнеше как слабичкият му брат стоеше в светлината на фенера като хипнотизиран, втренчил поглед в някой счупен череп. Неприятен спомен. Едва когато Михалис замина за семинарията, Андреас разбра, че онова, което бе съзрял по лицето на деветгодишното момче, не беше отвращение, а благоговение.
Наблизо прозвуча изстрел от немски маузер и капитанът се притаи между хилавите дръвчета зад къщата на братовчедка си Гликерия. Имаше ли и други партизани наблизо, може би бяха пристигнали комунистите? Или някой от войниците се беше уплашил. Беше опасно. Трябваше само някой уплашен осемнадесетгодишен австриец да застреля един селянин и цялата рота щеше да изпразни пушките си по всичко, което мърда. На сутринта селото щеше да представлява димящи руини с трупове на жени и деца по улиците, ново Комено или Клисура. Андреас, който сега се наричаше Елиас, щеше да предотврати това, но първо трябваше да стигне до криптата. Това бе най-вероятният изход от горящата църква.