Германците бяха разпръснати около пътищата и капитанът се движеше предпазливо. Фотис го бе нарекъл Елиас, вестител на пророка — лоша шега, но името му беше прилепнало. Много от партизаните имаха псевдоними, за да не могат враговете им да разберат от кое семейство или село са и да накажат близките заради деянията им. Кой знаеше, че на германците няма да им пука просто да разстрелят петдесет или сто души, наслука избрани от цялата област? Тази вечер капитанът можеше да се нарича Елиас или Фриц от Берлин, но ако го хванеха с пистолет в колана, щяха да го разстрелят заедно с половината село.
Входът на криптата беше малко или много разгласена тайна. Всяко дете знаеше за пътеката, която се отклоняваше от пътя към черковния двор. След последните къщи — всъщност колиби за поклонници или монаси — в края на гората, върху стръмното подножие на склона имаше тунел. Високи бурени и диви цветя скриваха входа му, но не беше трудно да се намери. Повечето мъже трябваше да се наведат, за да влязат, а капитан Елиас дори повече, защото беше висок. Трябваше да върви опипом, докато стигнеше мястото, където беше оставен фенер. Първите двадесет метра стените бяха пръстени, неравни и застрашени от срутване. Когато ритна малкото стъпало и почувства хладния камък под ръката си, разбра, че е открил костницата.
Чуваше рева на огъня, но в криптата не беше горещо, само леко миришеше на дим. Тръгна надясно към нишата, където стоеше фенерът, и го намери. Едното му стъкло беше счупено, от свещта бе останала само угарка, но щеше да му свърши работа, ако успееше да си намери кибрита. Светлината от кибритената клечка беше като светкавица в тъмнината. Бавно пламъчето се увеличи и рафтовете с пожълтели кости се появиха пред него. Отзад имаше стълбище, което водеше зад горящия олтар горе. Костите сякаш бяха нащрек, без да се отвличат от последните събития. Изглеждаха свещени в своята безжизненост, пречистена от смъртта. Но собствениците им са били просто кучета като мен, помисли си Елиас, егоистични, ядосани, невежи глупаци, които са се размножавали, хранили, хвалили, крали, убивали и умирали поколение след поколение. Само защото бяха загинали, душите им не ставаха по-добри. Просто останки. Просто кости.
На другия край на пътеката шумът от пожара се засили и той видя черен дим да се спуска по стълбището. Вратата нагоре беше отворена. От някой, който е бягал? Капитанът покри устата си и приближи, приведен почти до земята. Върху няколко от изтърканите стъпала се виждаха тъмни петна кръв. Острият мирис на дим ставаше все по-силен. Не можеше да остане дълго тук. Елиас претърси останалите коридори и откри онова, от което най-много се боеше.
Близо до южната стена, където се намираха най-старите кости, съзря на пода черно расо. Внимателно остави фенера. Движенията му бяха забавени от вдишания отровен въздух. Коленичи до брат си. Обърна тялото и дясната му ръка се изцапа с кръв от раната в гърба. Лицето беше прекалено бледо, очите — стъклени, устата — сгърчена от болка, и Елиас инстинктивно я покри със свободната си ръка. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да я погледне отново. Съзря ужасна, назъбена рана в гърлото. Не беше нанесена непременно, за да убие, а за да накара жертвата да замълчи. Капитанът познаваше добре такива рани. Самият той ги бе нанасял, беше научил на това и младия си ученик. Отново си спомни странния поглед, който му беше хвърлил Коста, и този път разчете в него друго значение.
Кървящата болка се надигаше в гърдите му, огромна в сравнение с обичта, която беше показвал на Михалис приживе. Те имаха различни майки, бяха избрали различни пътища, вярваха в различни неща. Не бяха близки, освен по инстинктивния начин, пораждан понякога от кръвта. Елиас би умрял, за да защити Михалис, но не можеше да се закълне, че го е обичал. Би умрял, за да го защити, но нима не го беше оставил да избяга и да изтича към смъртта си? Капитанът затвори очите на свещеника, опитвайки се да се овладее. Смъртта от нож бе за предпочитане пред тази от огън. Но работата не беше свършена добре, той не бе умрял веднага, а бе успял да допълзи тук, долу. Бе умрял от загуба на кръв, превърнат в мъченик заради една икона.
Ръцете му трепереха от гняв, но той бе само маска на унищожителното му самообвинение. Можеше да обвини Змията и Мюлер, че бяха замислили размяната, но не и за смъртта на брат му. Планът беше създаден лично от него. Иконата не го интересуваше, важно беше оръжието. Но всичко се беше объркало. Един живот беше погубен, щеше да има и още смърт, ако не разбереше кой бе разкрил мръсната им сделка, ако не успееше да намери начин да я доведе докрай. Ако можеше да вини Мюлер, гневът му щеше да бъде справедлив. Но той знаеше, че Принца бе също тъй изненадан като него да види църквата в пламъци и едва ли щеше да остане и да се бие с андартите, ако иконата беше в ръцете му. Най-вероятно вече щеше да бъде в Янина с плячката си. Капитанът отново погледна лицето на брат си. Не германец беше убил Михалис. Не, предателят беше много по-наблизо.