Елиас свали верижката с малкото златно кръстче от врата на свещеника и я прибра в джоба си. По тялото нямаше нищо друго ценно. Хвана го под мишниците, подпря безжизнената глава на крака си и завлече Михалис до един ъгъл на криптата, близо до входа на тунела. Там нагласи тялото колкото се може по-благоприлично, покри лицето му с кърпата си и едва сега забеляза тъмните мехури по ръцете, изгорените и оръфани краища на расото. Свещеникът се беше борил и с раните, и с пожара, за да пропълзи тук долу и да умре между предшествениците си. Капитанът докосна с два пръста студеното чело като благословия, но устните му останаха безмълвни. После взе фенера, угаси свещта и го върна на мястото му. Замаян от невидимия дим, чувствайки се два пъти по-сляп, отколкото на идване, Елиас излезе отново в нощта.
Заревото откъм църквата осветяваше долината, пожарът беше достигнал своя връх. Елиас пъхна ръце в джобовете, наведе глава и предпазливо се промъкна в селото. На поляната пред църковния двор се беше събрала малка тълпа жени и деца с кофи в ръце. Четирима немски войници им препречваха пътя. Пламъците осветяваха младите им лица под каските и Елиас разбра, че са уплашени и готови да застрелят първия глупак, достатъчно смел, за да пристъпи напред. Мюлер не искаше партизаните да избягат, смесвайки се с тълпата, тръгнала да гаси пожара, и щеше да остави божия храм да изгори до основи. Беше ли това следа? Ако имаше някакъв шанс иконата все още да се намира в църквата, нямаше ли германецът да накара всички селяни заедно със своите хора да гасят пламъците? Какво беше видял, преди димът да го прогони от храма? Беше ли иконата на Богородица изнесена преди пожара и знаеше ли Принца за това? Ако Мюлер мислеше, че иконата е някъде в безопасност, тогава всичко можеше да се случи.
Елиас незабелязано се промъкна покрай групата. Единствената му следа беше Коста и сега трябваше да избере къде да го търси — в дома му или в магазина? Ако момчето беше избягало от пожара и подозренията на капитана бяха основателни, то не би закарало преследвачите до собствения си дом. Значи оставаше магазинът. Елиас тръгна към центъра на селото по кривите задни улички. Скоро видя площада, където се бе събрала друга тълпа. В нея преобладаваха фигури с каски, които крещяха заповеди. Няколко души стояха заедно до таверната на Замакис, охранявани от войници. Най-възрастните хора от селото. Елиас разпозна бащата на Гликерия, но Стаматис Маврудас, бащата на Коста, не беше между тях.
Магазинът на Маврудас беше на площада, но капитанът нямаше намерение да влиза през предната врата. Вместо това се промъкна в тясна уличка, широка колкото да мине един човек, невидим в сянката на нощта. След няколко метра се озова в малък двор от около четири квадратни метра, където беше задният вход. Капаците на малкия прозорец бяха спуснати, но Елиас различи зад тях пламък на свещ. Извади пистолета от колана си и допря ухо до вратата. Отначало не чу нищо, но след минута търпение беше възнаграден със звука от глас, който ядосано питаше нещо. Елиас го разпозна.
Пристъпи встрани от вратата и силно почука. Отново настъпи тишина.
— Кой е там? — попита слаб глас най-накрая. Беше Стаматис.
Елиас почука още веднъж.
Резето отвътре се дръпна и вратата се открехна няколко сантиметра. Маврудас изглеждаше зачервен и уплашен.
— Какво искаш?
Елиас го погледна в очите, но насочи думите си към стаята.
— Фотис, аз съм.
Настъпи многозначителна пауза. После някой закри свещта, вратата се отвори по-широко и Елиас влезе вътре. В същия миг вратата се затвори и свещта отново оживя, когато голямата купа беше вдигната. Познатата фигура на командира му стоеше до масата. Големи черни мустаци, орлов нос, тъмни очи под полегатото чело на продълговатото лице. Фотис винаги излъчваше спокойствие, но капитанът усети напрежението му по набърченото чело и стиснатата челюст. Змията беше ядосан.