— Не биваше да използваш името ми.
Елиас не му обърна внимание. Стаматис познаваше и двамата.
— Какво правиш тук? — настоя Елиас. Тонът му не подхождаше за обръщение към по-висшестоящ, но не го беше грижа. Фотис трябваше да бъде с хората, изпратени да вземат оръжието, докато Мюлер се сдобиваше с иконата. Елиас, единственият от партизаните, който знаеше къде е скрита Богородица, беше настоял да разпредели ролите. Не бе забравил как жадно се бе любувал Фотис на иконата преди години, как галеше кипарисовата дъска като любовница. Искаше Змията да бъде далеч от църквата, докато Мюлер вземе своето, а да водиш група, която да заграби оръжие, беше чест, която Фотис не би могъл да откаже, без да разкрие някакъв подмолен мотив в плана. Капитанът беше обмислил всичко. Фалшиво съобщение щеше да накара Михалис да излезе от църквата. Германците, които пазеха разрушената вила, където бяха складирани оръжията — трима или четирима души, подкупени от Мюлер — щяха да изстрелят няколко куршума срещу партизаните и да се оттеглят. Всяка от страните щеше да получи онова, което искаше, и само Принца, Змията и капитанът щяха да знаят какво се е случило.
— Разпитвам този кучи син — отвърна Фотис.
Маврудас беше използвал влизането на Елиас, за да се отдалечи през малкия склад — в който сега нямаше бурета с маслини, смокини и сирене както някога — към предната част на магазина. Фотис го настигна с две крачки и го хвърли обратно на стария стол, който изстена под внезапната тежест. На масата, от двете страни на дебелата свещ, стояха навито въже и нож с дълго острие. Фотис ги бе сложил умишлено там, за да знае Стаматис какво го очаква.
— Защо не си с хората, които изпратих?
— Те са в безопасност — небрежно каза Змията.
— Какво стана там?
Драгумис го погледна сурово.
— Какво мислиш, че стана? Принца не получи иконата, затова не беше отзовал пазачите на вилата.
— Не можехте ли да ги надвиете?
— Може би. Не бяха много, но имаха картечница. Момчетата искаха да опитат, но не беше редно да жертвам хора, които не са мои.
„Всички сме твои хора — помисли си Елиас — и ти ни жертваш, както ти е удобно.“
— И защо си тук? — продължи да разпитва той.
— По същата причина като теб. За да разбера какво е станало.
— Изглежда вече знаеш.
— Бих могъл да кажа същото за теб. — Фотис обикаляше масата като акула. — Ето ни тук и двамата.
— По време на престрелката Коста влезе в църквата. Не знам защо, нито дали е излязъл. — Елиас не можеше да му каже за Михалис. Все още много го болеше.
— Да, синът е част от плана.
— Ами този? — Елиас ритна крака на стола и Стаматис трепна.
— Този — спокойно отвърна Фотис, сложил ръка на рамото на търговеца — бил видян да излиза от църквата с още един човек. И носел нещо, увито в плат.
— Преди пожара?
— По време на пожара.
— Кой го е видял?
— Това е лъжа! — изсъска старият крадец. — Лъжа е. Всички селяни ме мразят. Биха излъгали за коричка хляб. Капитан Елиас…
— Достатъчно.
Драгумис плесна търговеца през лицето, за да го накара да млъкне, и Елиас осъзна, че отчаяните думи на стареца бяха адресирани само към него. Между другите двама мъже явно съществуваше някакво мълчаливо, макар и враждебно разбирателство. Те стояха над дребните проблеми като вина и невинност и сега се пазаряха за живота на други и за начина, по който да умрат нарочените. Елиас пристъпи до масата. По челото на Стаматис блестеше пот. Дрехите му бяха чисти, навярно се бе преоблякъл преди идването на Фотис, но краищата на дългата му брада бяха опърлени, а посивялата му коса миришеше на дим. Капитанът се надвеси над треперещия мъж.
— Къде е Коста? — попита той.
— Да, къде? — повтори Фотис. — Изпратил си го някъде с иконата, нали? Къде смяташ, че може да отиде? Знаеш, че контролираме цялата околност. Къде ще се скрие, че да не мога да го намеря?
Стаматис енергично поклати глава, макар да не беше ясно какво точно отрича. Може би цялата жалка ситуация. Интригант, който се беше хванал в собствения си капан. Непростимо. Какво, по дяволите, беше възнамерявал да прави, чудеше се Елиас. Разбира се, да не се остави да го хванат, но сигурно е знаел, че ще бъде заподозрян. Да избяга бързо от селото? Да продаде иконата? На кого? Да я пази до края на войната? Как да го накарат да отговори? Можеха да се престорят, че се пазарят, но той нямаше да им повярва. Не и с този нож на масата. Освен това нямаше време.