— Пусни ножа.
Той издрънча на масата и Фотис бързо го грабна с разширени от гняв очи.
— Достатъчно. Вържи го там, но му остави свободна едната ръка. Сега ще ни каже всичко.
Капитанът бе виждал това и преди. Комунисти, колаборационисти, дори веднъж немски ефрейтор, вързан на стола, докато Фотис ги измъчва с ножа. Мъчението имаше своите плюсове. Времето летеше, а дебелият крадец вероятно бързо щеше да се пречупи. И все пак Елиас се поколеба.
— Вържи го — повтори Драгумис. Спокойствието му беше изчезнало, лицето му беше почервеняло.
Силно почукване на вратата, последвано от още две. Фотис отиде до прозореца.
— Марко е.
Те отново покриха свещта, докато един набит млад мъж влезе вътре. Той кимна на Елиас, който не му отвърна. Марко винаги се появяваше там, където имаше мръсна работа за вършене. Син на пекар от близко село, той не беше между партизаните на капитана. Работеше под преките заповеди на Драгумис. Фотис го беше направил такъв или, може би, природата. Нищо не го плашеше, нито една заповед не му се виждаше прекалено тежка. Елиас смяташе, че е постигнал същото с Коста, но Марко беше истински талант. Може би това се дължеше на липсата на ум. Коста беше умен, дявол го взел.
— Какво става навън?
— Събират хората на площада — отвърна Марко. — Започнаха със старците, но сега подбират всички, дори жените. Сигурно не са останали достатъчно мъже. Имах късмет, че не взеха и мен.
— Убихте ли германци при църквата? — попита Фотис.
— Един — отвърна Елиас.
— Значи ще разстрелят четиридесет души на разсъмване. Ще имате късмет, ако не изгорят селото.
— Негодници — изруга Марко.
Елиас бе отпуснал хватката си и Маврудас се измъкна от примката, но само за да падне като чувал в краката му.
— Капитане, в името на Христа, спаси ме от тези зверове. Ти не си като тях, ти си добър човек и всички те уважават.
— Стани.
— Не, моля те. Имай милост.
Лицето на търговеца беше мокро от сълзи, очите му бяха обезумели. Елиас знаеше, е ужасът му е искрен, но в изблика му имаше нещо обмислено. Стаматис обхвана дясната ръка на капитана с две ръце като за молитва и го погледна многозначително. Докато се мъчеше да се освободи, Елиас усети късче хартия в дланта си.
Нещо в стаята незабележимо се промени. Старият крадец беше направил своя избор; останалото беше в ръцете на Елиас. Капитанът знаеше, че другите го гледат и че Фотис едва ли би пропуснал реакцията му.
— Пусни ме, свиня такава!
— Моля те, не знам къде е момчето, наистина не знам…
Елиас удари търговеца с лявата си ръка, извъртайки тялото си, и пъхна хартията в джоба, докато ръката му бе скрита от останалите.
— Тук нямаш приятели, Маврудас — каза Фотис тихо, възвърнал спокойствието си. — Марко, сложи го на стола и го завържи, остави едната му ръка свободна. Коя ръка предпочиташ да загубиш първо, лявата или дясната? Както виждаш, все още имаш избор.
Марко работеше бързо. Стаматис беше изиграл последния си коз и вече нищо не можеше да го спаси. Той гледаше с каменно лице стената. От гърдите му се изтръгна стенание, когато възлите се пристегнаха. Елиас не можеше да гледа. Едно беше да убиваш непознати в бой, а друго да източваш бавно живота на човек, когото познаваш от дете. Но действията на търговеца бяха предизвикали смъртта на Михалис. Той заслужаваше да умре. Тъй да бъде, Елиас имаше друга работа. Когато Фотис взе ножа, той тръгна към вратата.
— Къде отиваш?
— При хората си на северния хълм.
— Добре. Ако се наложи да ги изтеглиш, идете в стария манастир, не в пещерата.
— Знам си работата — отсече Елиас.
— Разбира се. В противен случай останете на хълма, ще ви намеря там.
— Какво ще правиш, ако не проговори?
Фотис се усмихна неприятно.
— О, ще проговори. Ще го обсъдим, когато те намеря. Пази се, момчето ми.
Последните думи бяха произнесени с настойчив шепот, който убеждаваше в искреността им.
На площада събитията продължаваха да се развиват. Германски войници по двойки чукаха по вратите, търсеха нещо или някого. Мюлер сигурно щеше да провери десетина фалшиви следи, заблуден от уплашените селяни, които се опитваха да се спасят. Елиас се движеше в най-плътните сенки, благодарен за липсата на луна. След като се промъкна по тъмните улици между къщите, той спря на един завой. Намери кибрита в горния си джоб, имаше само няколко безценни клечки. С една ръка извади парчето хартия, а с другата драсна клечката върху студената каменна стена.